После й казах:
— Мамка му. Слизай. Имах дълъг, труден ден. Да изчакаме по-добър момент.
Тя слезе от мен. Оная ми работа спадна като експресен асансьор.
14.
Сутринта я чух да обикаля. Ходеше ли, ходеше и ходеше.
Беше около 10.30. Повдигаше ми се. Не исках да я виждам. Още петнайсет минути. След това щях да стана.
Тя ме разтърси.
— Слушай, искам да се махнеш, преди да дойде приятелката ми!
— И какво? Ще изчукам и нея.
— Да, бе — изсмя се тя, — вярвай си.
Станах. Задавих се, щях да повърна. Бавно почнах да се обличам.
— Караш ме да се чувствам като някаква отрепка — казах й. — Не може да е толкова зле! Трябва да има нещо добро в мен.
Най-сетне се облякох. Отидох в банята и си наплисках лицето с вода, сресах се. „Де да можех да си среша лицето — помислих си, — но не мога.“
Излязох.
— Ви.
— Да?
— Не се сърди толкова. Не е твоя грешката. Алкохолът е виновен. Случвало се е и преди.
— Тогава не трябва да пиеш толкова. Никоя жена не иска да бъде на второ място след бутилката.
— Тогава защо не поправиш положението?
— Ох, я стига!
— Слушай, трябват ли ти пари, бебче?
Извадих двайсетачка от портфейла си.
Подадох й я.
— Леле, много си мил!
Погали бузата ми, целуна ме леко отстрани по устата.
— Да караш внимателно.
— Разбира се, бебче.
Карах внимателно през целия път до хиподрума.
15.
Извикаха ме в кабинета на съветника на втория етаж.
— Я да видя как изглеждате, Чинаски.
Погледна ме.
— Ау! Много зле. Я да взема едно хапче.
И наистина, отвори някакво шишенце и взе хапче.
— Добре, господин Чинаски, бихме искали да знаем къде бяхте през последните два дни?
— Бях в траур.
— В траур? Траур за какво?
— За една стара приятелка. Почина. Един ден да я заровим. И един ден траур.
— Не се обадихте да предупредите, господин Чинаски.
— Да.
— Искам да ви кажа нещо, господин Чинаски. Неофициално.
— Добре.
— Когато не се обаждате, знаете ли какво казвате?
— Не.
— Господин Чинаски, вие казвате: „Да им го начукам на пощите!“
— Така ли?
— И знаете ли какво означава това, господин Чинаски?
— Не, какво означава?
— Означава, господин Чинаски, че пощенската служба ще ви го начука на вас!
Наведе се и се втренчи в мен.
— Господин Федърс — казах му, — вървете на майната си.
— Не ми се отваряй, Хенри, мога да ти вгорча живота.
— Моля ви, господине, говорете ми на „ви“. Проявете малко уважение.
— Искаш уважение, но…
— Точно така. Знаем къде паркирате, господин Федърс.
— Какво? Заплашваш ли ме?
— Черните тук ме харесват, Федърс. Заблудих ги.
— Черните те харесват?
— Подмазват ми се. Дори чукам жените им. Или поне се опитвам.
— Добре. Така нищо няма да постигнем. Ако обичате, върнете се на работното си място.
Даде ми извинителна бележка. Уплаши се, нещастникът. Не бях заблудил черните, не бях заблудил никого — единственият заблуден беше Федърс. Все пак беше разбираемо, че се уплаши. Един отговорник го бяха блъснали по стълбите. Друг го наръгаха в задника. Трети бе намушкан с нож в корема, докато чакал на светофара една нощ в 3.00. Пред самата централа на пощите. Повече не го видяхме.
Скоро след разговора ни Федърс също се махна от централното управление. Не знам къде отиде. Обаче избяга от централата.
16.
Една сутрин около 10.00 телефонът иззвъня.
— Господин Чинаски?
Познах гласа и започнах да лъскам бастуна.
— Ммммм.
Госпожица Грейвс, оная кучка.
— Събудих ли ви?
— Да, да, госпожице Грейвс, но кажете. Няма проблем, всичко е наред.
— Добре, получихте разрешение да останете.
— Мммм, мммм.
— Затова уведомихме обучителния център.
— Мммхммм.
— Изпитът ви за Ц1 е насрочен за след две седмици.