— Добре, човече, кой е любимият ти защитник за всички времена?
— Ами Уили Мейс, Тед Уилямс, Коб.
— Какво? Какво?
— Точно така, сладурче!
— Ами Бейб? Къде забрави Бейб?
— Добре де, добре, кой е твоят любим защитник?
— Любим защитник за всички времена!
— Добре де, добре, знаеш какво имам предвид, сладурче, знаеш какво имам предвид!
— Хубаво, да речем Мейс, Рут и Ди Маджо.
— Тия двамата са побъркани, бе! Какво ще кажеш за Ханк Ейрън, сладурче? Какво ще кажеш за Ханк?
Веднъж всички щатове на помощния персонал бяха обявени за преразпределяне. Принципно щатовете се попълваха по старшинство. Помощните дойдоха и събраха заявките от ведомствената книга. След това можеха пак да си клатят краката. Никой не подаде жалба: нощем паркингът беше много тъмен и пуст.
10.
Започнах да получавам пристъпи на световъртеж. Предусещах ги. Шкафът с преградките започваше да се върти пред очите ми. Пристъпите траеха около минута. Не можех да разбера защо. Писмата натежаваха. Лицата на колегите ми изглеждаха мъртвешки бледи. Започвах да се свличам от столчето. Краката едва ме държаха. Тази работа ме убиваше.
Отидох при лекаря и му казах. Той ми премери кръвното.
— Не, не, кръвното ви е добре.
После ме преслуша и ме претегли.
— Не виждам нищо необичайно.
После ми направи специален кръвен тест. Взе ми кръв на три пъти през увеличаващи се интервали.
— Бихте ли изчакали в другата стая?
— Не. Ще изляза и ще се върна след малко.
— Добре, но елате навреме.
Отидох на секундата за второто вземане на кръв. После трябваше да изчакам повече за третото — двайсет-двайсет и пет минути. Излязох на улицата. Нямаше нищо особено. Влязох в една дрогерия и се зачетох в едно списание. Оставих го, погледнах часовника и излязох. Видях една жена, седнала на автобусната спирка. Беше от ония, рядко срещащите се. Имаше ега си краката. Не можех да отместя поглед. Пресякох улицата и застанах на двайсетина метра от нея.
Мацката стана. Тръгнах подире й. Този сочен задник ме викаше. Бях хипнотизиран. Тя влезе в пощата и аз — след нея. Застана на дълга опашка, а аз — зад нея. Купи си две пощенски картички. Аз купих две картички за въздушна поща и марки за два долара.
Когато излязох, тя се качваше на автобуса. Видях как сладкият крак и задникът се качват в автобуса и автобусът я отнесе.
Докторът чакаше.
— Какво стана? Закъсняхте с пет минути!
— Не знам. Сигурно часовникът ми не е верен.
— ТОВА НЕЩО ТРЯБВА ДА СЕ СПАЗВА ТОЧНО!
— Както и да е. Вземете ми кръв все пак.
Той заби иглата си в мен…
Два дни по-късно изследванията показаха, че ми няма нищо. Нямах представа дали заради петте минути закъснение или по друга причина. Но пристъпите на прималяване станаха по-остри. След четири часа работа започнах да се чупя, без да попълвам необходимите формуляри.
Прибирах се към 23.00 и после — Фей. Горката бременна Фей.
— Какво става?
— Не мога повече — казвах й. — Прекалено съм чувствителен…
11.
Момчетата в станция „Дорси“ не знаеха за проблема ми.
Всяка вечер влизах през задния вход, скривах пуловера си в една табла и заобикалях отпред, за да прокарам картата си през автомата за отчитане на работното време.
— Братя и сестри!
— Брат Ханк!
— Здрасти, брат Ханк!
Имахме си една закачка в службата, бъзикахме се на черни и бели, колегите обичаха. Ще дойде примерно Бойър, ще ме пипне по ръката и ще каже:
— Човече, ако имах твоята боя, щях да съм милионер!