— Този път се закопа сам, Чинаски! Нямаше те четирийсет минути! Имам седем свидетели!
— Седем свидетели?
— ДА, седем!
— Казвам ти, бяха десет минути.
— Не, пипнахме те, Чинаски! Този път ще си го получиш!
Писна ми. Вече не ми се занимаваше с него.
— Добре тогава. Нямаше ме четирийсет минути. Да бъде твоята. Пиши докладна.
Чеймбърс хукна навън.
Пъхнах още няколко писма, после се появи главният инспектор. Беше хилав бял пич с кичури прошарена коса, провиснали над ушите. Погледнах го, после се обърнах и пъхнах още няколко писма.
— Господин Чинаски, сигурен съм, че разбирате правата и задълженията си в пощенската служба. Всеки сортировач има право на две десетминутни почивки, една преди и една след обяд. Продължителността на почивките се контролира от ръководството: десет минути. Десет минути е…
— МАЙНАТА ВИ! — изкрещях и хвърлих писмата, които държах. — Признах за четирийсетте минути, за да бъдете доволни и да ме оставите на мира. Обаче вие не ме оставяте! Вземам си думите назад! Бяха само десет минути! Искам да видя седмината ви свидетели! Покажете ми ги!
Два дни по-късно бях на хиподрума. Вдигнах поглед и видях всички тия зъби, тая широка усмивка и блесналите очи, приятелски. Какво беше това — с толкова зъби? Вгледах се по-внимателно. На опашката за кафе стоеше Чеймбърс, гледаше ме и се хилеше. Държах кутия бира. Отидох до едно кошче и без да отмествам очи от него, се изплюх. После си тръгнах. Чеймбърс повече не ми е досаждал.
17.
Бебето пълзеше, откриваше света. Нощем спеше при нас в леглото. Бяхме Марина, Фей, котката и аз. Котката също спеше в леглото. „Гледай ти — помислих си, — три усти разчитат на мен. Колко странно.“ Седях и ги гледах как спят.
После два дни по ред, когато се приберях вкъщи сутрин, много рано сутрин, заварвах Фей да чете обявите във вестника.
— Всички квартири са адски скъпи — отбеляза един ден.
— Знам.
На другия ден, докато четеше вестника, я попитах:
— Ще се изнасяш ли?
— Да.
— Добре. Утре ще ти помогна да си намериш жилище. Ще те разходя с колата.
Съгласих се всеки месец да й плащам издръжка. Тя каза:
— Добре.
Фей взе детето. Аз взех котката.
Намерихме подходящо жилище през десетина пресечки от нас. Помогнах й да се премести, сбогувах се с детето и се прибрах.
Ходех да виждам Марина по три-четири пъти седмично. Знаех, че докато мога да я виждам, ще съм добре.
Фей още носеше черно, за да протестира срещу войната. Ходеше на мирни демонстрации, на медитации, рецитали на поезия, семинари, събрания на комунистическата партия и посещаваше едно хипарско кафене. Водеше детето със себе си. Когато не беше навън, си седеше вкъщи, пушеше цигара след цигара, и четеше. Носеше протестни значки на черната си блуза. В повечето случаи, когато минех да се видим, беше някъде навън с момиченцето.
Един ден най-сетне ги заварих вкъщи. Фей ядеше слънчогледово семе с кисело мляко. Печеше си сама хляб, но не беше много хубав.
— Запознах се с Анди, той е тираджия — съобщи ми тя. — В свободното си време рисува. Това е негова картина.
Посочи стената.
Аз си играех с момиченцето. Погледнах картината. Не казах нищо.
— Има голям член — продължи Фей. — Оная нощ дойде и ме попита: „Искаш ли да те чука голям член?“, а аз му казах: „Искам да ме чукат с любов!“
— Звучи като да е светски човек — отбелязах аз.
Поиграх си още малко с момиченцето, после си тръгнах. Предстоеше ми изпит върху адресните схеми.
Скоро след това получих писмо от Фей. Преместила се с детето в някаква хипарска комуна в Ню Мексико. Било хубаво място. Марина щяла да живее на чист въздух. Имаше и рисунка — от малката за мен.
Пета част
1.
До: Г-н Хенри Чинаски
Получи се информация, че на 12 март 1969 г. сте били арестуван от Полицейското управление на Лос Анджелис за шофиране в нетрезво състояние.
В тази връзка поставяме на вниманието ви член 744.12 от „Пощенски правилник“, а именно: