— НЕ ТИ МИРИШЕ НА ОГЪН! — изкрещях. — МИРИШЕ ТИ НА ДИМ!
— Най-добре да бягам!
— Начукай си го тогава! — изкрещях. — БЯГАЙ!
Пламъците обгаряха ръцете ми. Трябваше да спася имуществото на Съединените американски щати, третокласни рекламни материали!
Най-сетне овладях огъня. Изсипах цялата купчина пликове на пода и стъпках последните червени искри.
Отговорникът дойде да ми каже нещо. Стоях с опърления каталог в ръка и чаках. Той ме погледна и излезе.
Продължих да сортирам третокласни рекламни брошури. Отделях обгорените пратки настрана.
Пурата ми бе изгаснала. Не я запалих пак.
Ръцете ме заболяха. Отидох при автомата за вода и ги полях. Не помогна.
Намерих отговорника и го помолих да ме освободи, за да отида до лечебницата.
Сестрата беше същата, която обикновено идваше у нас и питаше: „От какво се оплакваш сега, Чинаски?“
Когато влязох, ме попита същото.
— Помните ли ме?
— О, да, помня, че имаше много тежки нощи.
— Да.
— Все още ли викаш жени в апартамента си?
— Да. А при вас идват ли още мъже?
— Добре, Чинаски, от какво се оплакваш сега?
— Изгорих си ръцете.
— Дай да видя. Как ги изгори?
— Какво значение има? Нали са изгорени.
Поръси ръцете ми с нещо. Едната й гърда се отърка в мен.
— Как се случи, Хенри?
— Пура. Седях до количка с третокласна поща. Сигурно е паднала пепел. Пламна.
Гърдата отново бръсна.
— Дръж си ръцете неподвижно, ако обичаш! Сетне опря цялата си страна върху мен, докато мажеше дланите ми с нещо. Седях на столче.
— Какво има, Хенри? Изглеждаш неспокоен.
— Ами… нали знаеш как е, Марта.
— Не се казвам Марта. Казвам се Хелън.
— Хайде да се оженим, Хелън.
— Какво?
— Имам предвид — веднага, щом мога да използвам ръцете си.
— И сега можеш да ги използваш, ако искаш.
— Какво?
— Имам предвид за работа.
Уви ги с марля.
— Наистина съм по-добре — признах.
— Не бива да гориш пощата.
— Бяха рекламни листовки.
— Всички пратки са важни.
— Добре, Хелън.
Тя отиде при бюрото си, а аз — след нея. Попълни ми извинителна бележка. Изглеждаше много сладка с бялата касинка. Трябваше да намеря начин пак да се намъкна тук.
Сестрата забеляза, че зяпам тялото й.
— Хайде, Чинаски, можеш да си ходиш.
— О, да… Е, благодаря за всичко.
— Само си върша работата.
— Разбира се.
Седмица по-късно навсякъде бяха закачени надписи: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Забраниха на сортировачите да пушат, освен ако не използват пепелници. Някой получи обществена поръчка да произведе всички необходими пепелници. Бяха много хубави. На тях пишеше: СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО. Сортировачите окрадоха повечето.
ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.
Аз, Хенри Чинаски, съвсем сам бях предизвикал революционна промяна в пощенската система.
4.
Един ден дойдоха някакви типове и отнесоха половината автомати за вода.
— Хей, вижте! Какво правят, по дяволите? — извиках аз.
Никой не ми обърна внимание.
Бях в района за третокласна поща. Отидох при един от колегите.
— Гледай! — казах му. — Вземат ни водата!
Той погледна за миг автомата за вода, после продължи да сортира рекламни листовки.
Опитах с другите сортировачи. Те също не проявиха интерес. Не ги разбирах.
После, с голямо закъснение, дойде той — Паркър Андерсън. Паркър спеше в стара таратайка и се къпеше, бръснеше и ходеше да сере в една бензиностанция, където държаха тоалетната отключена. Беше се опитал да върти далавери, но не му се получи. Затова дойде в централната поща, влезе в профсъюза, ходеше на всичките им сбирки и стана активист. Скоро го направиха синдикален представител, а по-късно го избраха за заместник-председател.
— Какво има, Ханк? Знам, че нямаш нужда от мен, за да се справиш с тия отговорници!
— Айде без четки, пич. Плащам на профсъюза от дванайсет години и досега не съм поискал нищо.
— Хубаво, какъв е проблемът?
— Автоматите за вода.
— Автоматите за вода са проблем?