— Не, по дяволите, автоматите за вода са си наред. Проблемът е в това, което правят с тях. Гледай.
— Да гледам ли? Къде?
— Там!
— Не виждам нищо.
— Точно от това се жалвам. Тук имаше автомати за вода.
— Махнали са ги, значи. И какво от това?
— Слушай, Паркър, нямам нищо против да вземат един. Обаче те махат всеки втори автомат за вода в сградата. Ако не ги спрем сега, скоро ще почнат да затварят всеки втори кенеф… и после какво ще направят, не знам…
— Добре. Какво искаш от мен?
— Искам да си размърдаш задника и да разбереш защо махат автоматите за вода.
— Добре, ще проверя утре.
— Гледай наистина да провериш. Дванайсет години профсъюзни вноски — това са триста и дванайсет долара.
На другия ден трябваше да издирвам Паркър. Не беше проверил. Нито на следващия, нито на по-следващия ден. Казах му, че ми е писнало да чакам. Дадох му още един ден.
На следващия дойде в барчето.
— Готово, Чинаски, разбрах какво става.
— Да?
— Тази сграда е строена през 1912-а…
— 1912-а? Това е преди един век! Нищо чудно, че прилича на германски бардак!
— Млъкни малко. Така, през 1912 година, когато е строена сградата, договорът е включвал определен брой автомати за вода. От централата направили проверка и установили, че има инсталирани два пъти повече, отколкото е предвидено в първоначалния договор.
— Аха, добре, но лошо ли е да има два пъти повече автомати? Сортировачите изпиват едно и също количество вода.
— Така е. Обаче автоматите стърчат малко напред. Пречат да се минава.
— Е, и?
— Добре. Да предположим, че служител, който познава опитен адвокат, се нарани на някой от тези автомати за вода. Примерно да бъде притиснат в автомата от ръчна количка, натоварена със списания.
— Сега разбирам. Автоматът не трябва да е там. Пострадалият може да съди пощите за престъпна небрежност.
— Именно!
— Добре. Благодаря, Паркър.
— Моля.
Ако го беше съчинил, историята със сигурност си струваше 312-те долара. Чел съм много по-слаби в „Плейбой“.
5.
Установих, че единственият начин да се спася от пристъпите на световъртеж, е, като от време на време ставам и се разхождам.
Фацио, тогавашният отговорник, ме видя, когато отивах до един от малкото вече автомати за вода.
— Слушай, Чинаски, всеки път, когато те видя, ти се разхождаш!
— Това е нищо. Всеки път, когато аз те видя, ти се разхождаш.
— Да, ама за мен е задължение. Да се разхождам, е част от работата ми. Длъжен съм да го правя.
— Виж какво, то е част и от моята работа. Трябва да се разхождам. Ако остана още малко да седя на онова столче, ще скоча върху някой шкаф и ще почна да свиркам „Дикси“ през гъза или „Дечицата на мама обичат да месят хляб“ през предното ми отверстие.
— Добре, Чинаски. Забрави.
6.
Една нощ се връщах от барчето, където бях отишъл да си купя цигари. Като завих зад ъгъла, видях позната физиономия.
Том Мото! Пичът, с когото заедно бяхме резервни пощальони под надзора на Павето!
— Мото, кучи сине!
— Ханк!
Здрависахме се.
— Хей, мислех си за теб! Джонстън се пенсионира този месец. Няколко души подготвяме прощално парти. Нали знаеш, той много обича да ходи за риба. Ще му организираме излет с лодка. Искаш ли да дойдеш да го хвърлим през борда, да го удавим? Избрали сме хубаво дълбоко езеро.
— Стига бе, изобщо не искам да го виждам.
— Каня те.
Мото се хилеше като пача. Погледнах ризата му — значка на отговорник.
— О, не, Том!
— Ханк, имам четири деца. Трябва да ги храня.
— Добре Том.
Оставих го.
7.
Не знам какво им става на тия хора. Аз плащах детска издръжка, пиене, наем, обувки, чорапи, такива неща. Като всеки друг човек имах нужда от някаква кола, нещо за ядене, разни малки удоволствия.
Като жените.
Или един ден на хиподрума.
Когато всичко е заложено на карта и не виждаш изход, дори не се замисляш.
Спрях срещу централата и слязох, изчаках да светне зелено. Пресякох. Минах през въртящата се врата. Чувствах се като парче желязо, привлечено от магнит. Бях безсилен да се съпротивлявам.