Бяха на втория етаж. Отворих вратата и ги видях. Чиновниците във Федералната сграда. Имаше едно момиче — горкичката, беше едноръка. Тя щеше да остане там завинаги. Като стар алкохолик, подобен на мен. Е, както казваха момчетата, човек трябва да работи нещо. Приемаха нещата каквито са. Робска психика.
Към мен се приближи млада негърка. Беше добре облечена и доволна от обкръжението си. Радвах се за нея. Аз лично щях да полудея на нейната служба.
— Да? — попита тя.
— Работя в пощата. Искам да напусна.
Бръкна под един плот и извади купчина документи.
— Всичко това?
Тя се усмихна:
— Ще се справите ли?
— Не бойте се, ще се справя.
8.
Трябваше да попълниш повече документи, за да напуснеш, отколкото когато постъпваш.
Първата страница беше един вид лично обръщение от началника на градската пощенска служба.
Започваше така:
Много съжалявам за решението ви да напуснете работата си в пощенската служба и… т.н., и т.н., и т.н.
Как можеше да съжалява? Та той дори не ме познаваше.
По-надолу имаше списък с въпроси.
Срещахте ли разбиране от отговорниците? Бяхте ли в добри отношения с тях?
Отговорих с „да“
Проявявали ли са по някакъв начин предразсъдъци по отношение на раса, религия, образование или друго?
Отговорих с „не“.
Имаше и следния въпрос: Бихте ли посъветвали приятелите си да кандидатстват за работа в пощенската служба?
„Разбира се.“
Ако имате забележки или оплаквания от пощенската служба, моля, избройте ги на обратната страна на листа.
„Нямам оплаквания.“
Моето черно момиче се върна.
— Свършихте ли вече?
— Свърших.
— Не бях виждала някой да попълва документите толкова бързо.
— Бързо.
— Бързо? Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, какво правим сега?
— Елате, ако обичате.
Последвах задника й между бюрата до едно място почти в дъното на помещението.
— Седнете — каза някакъв мъж.
Прочете документите. След известно време ме погледна:
— Може ли да попитам защо напускате? Заради дисциплинарните процедури срещу вас ли?
— Не.
— Защо тогава?
— За да градя кариера.
— Да градите кариера?
Погледна ме. До петдесетия ми рожден ден оставаха осем месеца. Досещах се какво си мисли.
— Може ли да попитам каква ще бъде тази ваша „кариера“?
— Ще ви кажа. Траперският сезон в делтата е само от декември до февруари. Вече изгубих един месец.
— Месец? Вие сте при нас от единайсет години.
— Ами хубаво, значи съм пропилял единайсет години. За три месеца лов в Байоу Лафурш мога да изкарам десет-двайсет бона.
— Какво ще правите?
— Ще залагам капани! Ще ловя ондатри, нутрии, норки, видри… еноти. Трябва ми само лодка. Двайсет процента от печалбата се дава като аренда за земята. Плащат по долар и двайсет и пет за кожа от ондатра, три долара за норка, четири за „лъжлива норка“, долар и петдесет за нутрия и двайсет-двайсет и пет за видра. Ще продавам труповете на ондатрите, които са около трийсет сантиметра дълги, за по пет цента на една фабрика за котешка храна. За одрана нутрия плащат по двайсет и пет цента. Ще отглеждам свине, кокошки, патици. Ще ловя сом. Лесна работа. Ще…
— Добре, Чинаски, достатъчно.
Сложи няколко листа в пишещата машина и затрака.
Когато вдигнах очи, съгледах Паркър Андерсън от синдиката — добрия стар Паркър, който се бръснеше и сереше по бензиностанциите, сега се хилеше мазно като типичен политик.
— Напускаш ли, Ханк? Знам, че от единайсет години заплашваш да го направиш…
— Да, отивам в Южна Луизиана и ще си карам кефа.
— Имат ли хиподрум?
— Шегуваш ли се? „Феър граундс“ е един от най-старите хиподруми в страната.
С Паркър имаше някакъв бял младеж — от невротичното племе на изгубените души. Очите на хлапето бяха замъглени от фин слой влага. По една голяма сълза във всяко око. Стоеше си вътре и не капваше. Удивително. Бях виждал жени да седят и да ме гледат с такива очи, преди да превъртят и да закрещят какъв гадняр съм. Очевидно хлапето беше попаднало в една от многото клопки и веднага бе дотичало при Паркър. Паркър щеше да спаси службицата му.