Чиновникът ми даде да подпиша още някакви документи и след това се чупих. Когато минавах покрай Паркър, той каза:
— Късмет, старче.
— Благодаря, пич.
Не се почувствах по-различно. Съзнавах обаче, че като бързо изплувал от морските дълбини водолаз, скоро ще започна да се терзая — от особен вид носталгия. Бях като проклетите папагали на Джойс. След като дълго бях живял в клетка, бях видял отворената врата и бях излетял — като стрела в небесата. Небесата ли?
9.
Изпаднах в депресия. Напивах се и се валях по-пиян от насран скункс в чистилището. Една нощ дори допрях месарския нож в гърлото си и си помислих: „Полека, старче, твоето момиченце може да поиска да я заведеш в зоологическата градина. Сладолед на клечка, шимпанзета, тигри, зелени и червени птици и слънцето, огряващо главата й, спускащо се бавно по космите на ръцете ти — спокойно, старче.“
Когато дойдох на себе си, бях в дневната, плюех на килима, гасях фасове в китките си, хилех се. Луд като Мартенския заек. Вдигнах очи и видях оня студент по медицина. На масичката между нас в голям буркан бе поставено човешко сърце. Навсякъде около сърцето — което имаше етикет с името на предишния собственик, „Франсис“ — бе пълно с полупразни бутилки от уиски и бира, пепелници, боклуци. Вдигнах една бутилка и погълнах ужасната смес от бира и пепел. От две седмици не бях ял. Безкрайна върволица от хора идваха и си отиваха. Имаше седем-осем щури купона, а аз постоянно повтарях: „Още пиене! Още пиене! Още пиене!“ Бях на седмото небе; те само говореха — и се опипваха.
— Да — казах на студента по медицина, — какво искаш от мен?
— Аз ще бъда личният ви лекар.
— Добре, докторе, първото нещо, което искам да направиш, е веднага да махнеш това проклето човешко сърце от тук!
— Да бе, веднага.
— Моля?
— Сърцето остава.
— Слушай, мой човек, не знам как се казваш…
— Уилбърт.
— Добре, Уилбърт, не знам кой си и как си дошъл, но искам да си вземеш тоя „Франсис“.
— Не, то остава при вас.
Сетне извади чантата си за играчки и апарата за кръвно, напомпа гумената круша и маншетът се наду около ръката ми.
— Кръвното ви е като на деветнайсетгодишен.
— Голям праз. Слушайте, не е ли противозаконно да оставяте човешки сърца наляво и надясно?
— Ще мина да си го взема. Сега вдишайте!
— Мислех, че пощата ме влудява. Сега се появявате вие.
— Тихо! Вдишайте!
— Имам нужда от хубав женски задник, докторе. Това ми е проблемът.
— Гръбнакът ви е разместен на четиринайсет места, Чинаски. Това причинява напрежение, слабоумие и често — лудост.
— Таратанци!
Не помня кога си е тръгнал. Събудих се на дивана в 13.10, в разгара на деня, и беше горещо, слънцето пронизваше щорите и огряваше буркана по средата на масичката. „Франсис“ бе останал с мен цялата нощ, киснеше в спирта, плуваше в слузестото издихание на мъртва диастола. Мъдреше се в буркана.
Приличаше на пържено пиле. Тоест, преди да го изпържиш. Именно.
Взех го, прибрах го в гардероба и го покрих със скъсани ризи. После отидох в тоалетната и повърнах. След като свърших, се изтъпанчих пред огледалото. Навсякъде по лицето ми стърчаха дълги черни косми. Внезапно седнах и се изсрах. Хубаво горещо лайно.
Някой позвъни. Избърсах си задника, навлякох някакви стари дрехи и отидох да отворя.
— Ехо?
Беше някакъв младок с дълга руса коса, провиснала навсякъде около лицето му, и млада негърка, която се хилеше като малоумна.
— Ханк?
— Да. Кои сте вие, момчета?
— Тя е жена. Не ни ли помниш? От купона. Носим ти цвете.
— Ох, по дяволите, влизайте.
Внесоха цветето, някакво червенооранжево нещо на зелено стебло. Имаше доста повече смисъл от много други неща, само дето беше убито. Намерих вазичка и натопих цветето вътре, донесох кана вино и я сложих на масичката.
— Не я ли помниш? — попита младежът. — Каза, че искаш да я шибаш.
Тя се засмя.
— Много мило, но не сега — отговорих.
— Чинаски, как ще се справиш без пощата?
— Не знам. Може би ще изчукам теб. Или ще дам ти да ме изчукаш. По дяволите, не знам.
— Можеш да спиш у нас на пода, когато поискаш.