Бети, скъпа. Да!
Някакъв тип, застанал на верандата си, се изсмя и ми изкрещя:
— ДАЙТЕ ПЪТ НА ПОЩАТА!
Напсувах го и му показах среден пръст.
Забелязах, че водата е стигнала до пода, мокреше обувките ми, но карах напред. Още само три преки!
Камионът спря.
Ох! Ох! Мамка му!
Опитах се пак да запаля. Забръмча, но се задави. После съвсем отказа. Седях и гледах водата. Трябва да беше около шейсет сантиметра. Какво да правя? Да седя, докато дойдат спасителите?
Какво пишеше в „Наръчник на пощенския служител“? Къде беше той изобщо? Не познавах някого, който го е виждал.
Гадост.
Заключих камиона, прибрах ключа в джоба си, нагазих във водата — почти до кръста ми — и тръгнах към Западния гараж. Дъждът не спираше. Изведнъж водата се повиши с още десетина сантиметра. Бях вървял по нечия морава и сега слязох от тротоара на платното. Бях спрял камиона в нечий двор.
За момент си помислих, че с плуване ще се придвижа по-бързо, но си казах: „Не, ще стана за смях.“ Стигнах до гаража и влязох при диспечера. Стоях мокър до кости и той ме зяпна.
Хвърлих му ключовете от камиона.
После написах на листче: „Маунтвю плейс“ 3435.
— Камионът ви е на този адрес. Идете да си го вземете.
— Тоест, ти си го зарязал там?
— Тоест, да.
Отидох да регистрирам работната си карта, после се съблякох по гащи и застанах до печката. Закачих дрехите си над нея. Когато погледнах в другия край на стаята, видях друга печка и там стоеше Том Мото по своите гащи.
Двамата се разсмяхме.
— Истински ад, а? — отбеляза той.
— Невероятно.
— Мислиш ли, че Павето го е планирал?
— По дяволите, да! Дори той лично е предизвикал дъжда!
— И ти ли закъса някъде?
— Да.
— Аз също.
— Слушай, пич — рекох му, — моята кола е на дванайсет години. Ти имаш нова. Старата таратайка сигурно се е задръстила. Ще ме бутнеш ли да запаля?
— Окей.
Облякохме се и излязохме. Мото си беше купил кола нов модел преди около три седмици. Зачаках да запали. Ни вопъл, ни стон. О, Боже, помислих си.
Водата бе стигнала до пода.
Мото слезе.
— Не става. Акумулаторът е умрял.
Пробвах своята, без голяма надежда.
Акумулаторът даде признаци на живот, някаква искра, макар и слаба. Напомпах газта, завъртях пак. Запали. Форсирах. ПОБЕДА! Изчаках да загрее. После дадох на задна и почнах да бутам новата кола на Мото. Бутах го над километър. Проклетията не пусна дори пръдня. Избутах го до един сервиз, оставих го там и като минах през по-високото, по по-сухите улици, се върнах при задничето на Бети.
12.
Любимецът на Павето беше Матю Батълс. Батълс никога не идваше с омачкана риза. Всичко, което носеше, беше ново, изглеждаше ново. Обувките, ризите, панталоните, фуражката. Патъците му лъщяха и никоя от дрехите му не изглеждаше да е прана дори веднъж. Дори малко да се нацапаше някоя риза или панталон, той ги хвърляше.
Когато Матю минеше, Павето често казваше:
— Ето, това е пощальон!
И беше искрен. Очите му проблясваха влюбено.
Матю заставаше до сортировъчния шкаф изпъчен и чист, вчесан и наспан, с триумфално лъснати обувки, и сортираше писмата с хъс.
— Ти си истински пощальон, Матю!
— Благодаря, господин Джонстън.
Една сутрин в пет влязох и седнах да чакам Павето. Изглеждаше малко оклюман с червената си риза.
Мото седеше до мен. Каза ми:
— Вчера отведоха Матю.
— Отвели го?
— Да, крадял от пощата. Отварял писмата до храма на Некалейла и свивал даренията. След петнайсет години служба.
— Как го хванаха, как са открили?
— Дъртофелниците. Бабките пращали на Некалейла пликове с банкноти и не получавали благодарствени бележки или изобщо някакъв отговор. Некалейла казал на ченгетата и те поставили Матю под наблюдение. Хванали го около бара, отварял писмата и вадел парите.
— Хайде, бе!
— Сериозно. Пипнаха го посред бял ден.
Облегнах се назад.
Некалейла бе построил този голям храм и го беше боядисал в зелено, от което ти иде да драйфаш. Предполагам, защото му напомняше за цвета на парите. Държеше 30–40 души, които не правеха нищо друго, освен да отварят пликовете, да вадят чековете и банкнотите, да записват сумата, името на дарителя, датата на получаване и така нататък. Други пък пращаха книги и брошури, писани от самия Некалейла, на стената имаше негова снимка, голяма снимка на Н. със свещеническо расо и брада, а също картина на Н., и тя много голяма, на стената на офиса, да бди.