Некалейла твърдеше, че веднъж, като ходел през пустинята, срещнал Исус Христос и Исус Христос му казал всичко. Седнали на един камък и И.Хр. му разкрил тайните. Обаче той ги предаваше само на онези, които можеха да си го позволят. Освен това имаше служба всяка неделя. Помощниците му, също негови последователи, се регистрираха на влизане и излизане от храма.
Представете си, Матю да се опита да надхитри Некалейла, който е срещнал Христос в пустинята!
— Някой каза ли на Павето? — попитах.
— Шегуваш ли се?
Седяхме така около час. Пратиха един резервен да разнесе писмата на Матю. Другите резервни раздавачи също получиха задачи. Седях сам зад Павето. По едно време станах и отидох при бюрото му.
— Господин Джонстън?
— Да, Чинаски?
— Къде е Матю днес? Болен ли е?
Той наведе глава. Погледна листа, който държеше, и се престори, че чете. Върнах се и пак седнах.
В 7.00 Павето се обърна:
— Днес нямам нищо за теб, Чинаски.
Станах и тръгнах към вратата. На вратата спрях.
— Довиждане, господин Джонстън. Приятен ден.
Не отговори. Отидох в магазина за алкохол и си купих четвърт литър „Гранд дад“ за закуска.
13.
Гласовете на хората бяха еднакви; където и да носиш писмата, чуваш все едни и същи неща, пак и пак.
— Закъсня!
— Къде е щатният пощальон?
— Здрасти, Чичо Сам!
— Момче! Момче! Това не е за тук!
Улиците бяха пълни с ненормалници и тъпаци. Повечето обитаваха хубави къщи и не изглеждаше да работят, да се чудиш как преживяваха. Имаше един, дето не позволяваше да пускаш писмата в кутията му. Заставаше пред къщата и те гледаше как се приближаваш от две-три пресечки, стоеше и протягаше ръка.
Питах неколцина от другите, обслужвали този маршрут:
— Какво му е на оня тип с протегнатата ръка?
— Кой тип с протегната ръка? — питаха ме всички.
Те имаха също и еднакъв глас.
Един ден, докато минавах по маршрута, мъжът с изпънатата ръка стоеше малко по-надалеч на улицата. Говореше с някакъв съсед, забеляза ме на няколко къщи от него и прецени, че има време да се върне и да ме посрещне. Когато се обърна с гръб, хукнах напред. Никога не съм доставял писмо толкова бързо, решително и стремглаво, без да се спра или да се замисля, готов да го убия. Писмото бе наполовина в процепа, когато той се обърна и ме видя.
— О, НЕ, НЕ, НЕ! — закрещя. — НЕ ПУСКАЙ ПИСМОТО В КУТИЯТА!
Хукна по улицата към мен. Краката му се виждаха размазано от бързината. Трябва да е взел сто метра за 9,2 секунди.
Връчих му писмото. Той го разпечата, качи се на верандата, отвори вратата и си влезе. От какъв зор беше това, кажете ми да ви кажа.
14.
Пак нов маршрут. Павето винаги ми избираше най-тежките маршрути, но понякога, по стечение на обстоятелствата, се принуждаваше да ми даде някой не толкова убийствен. Маршрут 511 беше доста сносен и пак си мислех за обяд, за онзи обяд, до който все не стигах.
Беше стандартен жилищен квартал. Нямаше големи блокове. Само къща след къща с добре поддържани морави. Обаче все пак беше нов маршрут и аз все се питах къде е уловката. Дори времето бе хубаво.
„Бога ми — мислех си, — ще успея! Обяд, и пак по график!“ Животът най-сетне беше поносим.
Тези хора дори нямаха кучета. Никой не чакаше отпред да си вземе лично пощата. От часове не бях чул човешки глас. Може би бях достигнал пощальонската зрелост, каквото и да представляваше това. Крачех напред, енергичен, почти отдаден на делото си.
Спомних си как веднъж един от по-старите пощальони посочи гърдите си и каза:
— Чинаски, някой ден ще го почувстваш, точно тук!
— Инфаркта ли?
— Отдадеността на работата. Ще видиш. Ще се гордееш с нея.
— Дръжки!
Човекът обаче говореше искрено.
Спомних си за него сега.
Стигнах до едно препоръчано писмо с обратна разписка.
Качих се на верандата, позвъних. Прозорчето на вратата се отвори. Не видях лице.