— Препоръчано писмо!
— Назад! — заповяда женски глас. — Дръпни се назад да ти видя физиономията!
„Почна се — рекох си. — Поредната откачалка.“
— Слушайте, госпожа, не е необходимо да виждате физиономията ми. Просто ще оставя тази разписка в кутията ви и можете да си вземете писмото в станцията. Носете документ за самоличност.
Пуснах разписката в кутията и си тръгнах.
Вратата се отвори и тя изскочи навън. Носеше един от онези полупрозрачни пеньоари и нямаше сутиен. Само тъмносини пликчета. Косата й бе рошава и стърчеше на всички страни, сякаш се опитваше да избяга от нея. Лицето й беше намазано с някакъв крем, повечето — под очите. Кожата на тялото й беше бледа, сякаш никога не бе виждала слънце; имаше болнав вид. Устата й бе полуотворена. Имаше малко червило, изобщо беше една такава…
Забелязах всичко това, докато тичаше към мен. Тъкмо прибирах препоръчаното писмо в чантата.
— Дай ми писмото! — закрещя.
— Госпожа, трябва…
Грабна писмото и хукна обратно, разпечата го и се скри в къщата.
Проклятие! Не можех да се върна, ако не нося или писмото, или подписаната разписка.
— ХЕЙ!
Изтичах след нея точно навреме, за да запра вратата с крак.
— ХЕЙ! МАМКА ТИ!
— Марш! Марш! Злодей!
— Госпожа! Разберете! Трябва да подпишете, че сте получили писмото! Не може така! Вие ограбвате пощенската служба на САЩ!
— Махай се, проклетнико!
Натиснах вратата с цялата си тежест и се вмъкнах в стаята. Вътре беше тъмно. Всички щори бяха спуснати. Всички щори в цялата къща бяха спуснати.
— НЯМАШ ПРАВО ДА НАХЪЛТВАШ! ВЪН!
— А вие нямате право да ограбвате пощите! Или ми върнете писмото, или подпишете. Тогава ще си тръгна.
— Добре! Добре! Ще подпиша.
Показах й къде и й подадох химикалка. Гледах циците й и останалото и си мислех: колко жалко, че е луда, колко жалко, да, жалко.
Върна ми химикалката и разписката с подписа — просто някаква драскулка. Отвори писмото и почна да чете, точно когато се обърнах да си ходя.
Изведнъж препречи вратата и разпери ръце. Писмото падна на пода.
— Злодей, злодей! Дошъл си да ме изнасилиш!
— Госпожа, пуснете ме да изляза.
— НА ЛИЦЕТО ТИ Е ИЗПИСАНО ЗЛО!
— Мислите ли, че не знам? Сега ме пуснете!
С една ръка се опитах да я избутам встрани.
Тя ме одраска жестоко по едната буза. Изпуснах чантата, фуражната ми падна и когато извадих носната си кърпа да попия кръвта, оная ме одра и от другата страна.
— КУЧКА! КАКВО ТИ СТАВА, БЕ!
— Видя ли? Видя ли? Ти си злодей!
Вкопчи се в мен. Сграбчих я за задника и впих устни в нейните. Гърдите й се търкаха в мен, тя се търкаше в мен. Отметна главата си назад, далече от мен…
— Насилник! Насилник! Зъл насилник!
Наведох се, поех с устни едното й зърно, после другото.
— Изнасилвач! Изнасилвач! Изнасилват ме!
Колко беше права! Смъкнах пликчетата й, свалих си ципа, вкарах й го и я изблъсках назад до дивана. Тя падна отгоре.
Вдигнах високо краката й.
— НАСИЛНИК!
Оправих я, закопчах се, взех си пощальонската чанта и си излязох, като я оставих, тихо зяпнала тавана…
Изпуснах обяда, но пак не можах да се вместя в графика.
— Петнайсет минути закъснение — каза Павето.
Не отговорих.
Той ме погледна:
— Мили Боже, какво е станало с лицето ти?
— Ами с твоето?
— Какво искаш да кажеш?
— Няма значение.
15.
Пак махмурлия и поредният горещ ден — цяла седмица с температури над 40 градуса. Всяка нощ — пиене и всяка сутрин отрано и по цял ден — Павето и целия абсурд.
Част от момчетата носеха африкански пустинни шлемове и черни очила, но аз си ходех почти по един и същи начин в дъжд и в пек — опърпан и с толкова стари обувки, че гвоздеите винаги се забиваха в стъпалата ми. Слагах си стелки от картон. Това обаче беше временна мярка — скоро гвоздеите пак почваха да чегъртат петите ми.
Уискито и бирата извираха от мен, струяха под мишниците ми, и аз влачех товара на гърба си като кръст, доставях списания, раздавах хиляди писма, спъвах се, печах се на слънцето.
Някаква ми кресна:
— МОМЧЕ! МОМЧЕ! ТОВА НЕ Е ЗА ТУК!