Дейвид Брин
Пощальонът
На
всеотдайния гений
Бенджамин Франклин
и на Лизистрата, която опита
Прелюдия
Тринайсетгодишното размразяване
Все още духаха ледени ветрове. Валеше рохкав сняг. Но древното море не бързаше.
Земята се беше завъртяла шест хиляди пъти, откакто градовете умряха в разцъфналите пламъци. Шестнайсет обиколки около Слънцето по-късно от изпепелените гори вече не се издигаха вълни от сажди, за да превърнат деня в нощ.
Дойдоха и си отидоха шест хиляди залеза — блестящи, оранжеви, красиви от праха, дори след като високите нажежени пилони пронизаха стратосферата и я изпълниха с фини частици камък и пръст. Помрачнялата атмосфера започна да пропуска по-малко слънчева светлина и изстина.
Вече нямаше никакво значение какво бе предизвикало всичко това — гигантски метеорит, огромен вулкан или ядрена война. Температурата и атмосферното налягане излязоха извън нормите и задухаха силни ветрове.
Навсякъде на север валеше мръсен сняг, който на места не изчезваше дори през лятото.
Значение имаше единствено Океанът, вечен и неизменен. Тъмните небеса се появиха и изчезнаха. Ветровете довяваха кървави залези. На места се образуваше лед и по-плитките морета започнаха да пресъхват.
Но единствено важна бе волята на Океана, а тя все още не беше упражнена.
Земята се въртеше. Тук-там хората все още се съпротивляваха.
И Океанът въздъхна с леден дъх.
I. Каскадите
1.
Понякога в екстремни ситуации, когато страхът е стегнал гърлото, човешкият мозък реагира странно. Въпреки че бе прекарал половината си живот в борба за оцеляване сред пустошта, този факт все още поразяваше Гордън как в разгара на битката в главата му нахлуваха странни спомени.
Задъхан под сухия гъсталак, в който отчаяно се мъчеше да се скрие, в главата му внезапно нахлу спомен, осезаем като прашните камъни под носа му. Беше коренно различен от сегашното му положение — за един дъждовен следобед в топлата и спокойна университетска библиотека преди много, много време, за изчезнал свят, пълен с книги, музика и безгрижни философски разговори.
Думи върху хартия.
Докато пълзеше през жилавите папрати, той почти виждаше отпечатаните черно на бяло букви. И въпреки че не можеше да си спомни името на автора, думите абсолютно ясно изникнаха пред очите му.
„Освен самата Смърт, подобно нещо като «окончателно» поражение не съществува… Няма бедствие, което да е толкова разрушително, че човек да не е в състояние да възстанови нещо от руините, рискувайки всичко, което му е останало…
На света няма нищо по-опасно от отчаян човек.“
На Гордън му се искаше този отдавна мъртъв автор да е тук и да споделя положението му. Чудеше се колко ли оптимизъм би намерил той в тази катастрофа.
Целият в драскотини и кръв от отчаяното си бягство през гъсталаците, той се опитваше да пълзи колкото е възможно по-тихо. Замираше на едно място и стискаше здраво очи, когато прахът го караше да кихне. Напредваше бавно и мъчително и не бе сигурен дори в каква посока се движи.
Само допреди минути се чувстваше толкова удобно и добре екипиран, колкото в днешно време би могъл да се надява който и да е самотен пътник. Сега цялото имущество на Гордън се свеждаше до една разкъсана риза, протрити дънки и мокасини. И тръните ги превръщаха в парцали.
При всяко движение го обливаха вълни от изгаряща болка в раменете и гърба. Но в тази ужасна изсъхнала джунгла не му оставаше нищо друго, освен да продължава да пълзи и да се моли да не попадне на враговете си, които вече фактически го бяха убили.
Най-после, когато вече си мислеше, че тези ужасни храсти никога няма да свършат, стигна до открито пространство. Тясна просека прорязваше храсталаците и водеше към каменист склон. Гордън най-после се измъкна от тръните, претърколи се по гръб и се втренчи в мъглявото небе, благодарен дори само затова, че въздухът не е замърсен с горещата смрад на сухо разложение.
„Добре дошъл в Орегон — горчиво се приветства той. — Пък аз си мислех, че в Айдахо е лошо.“
Вдигна ръка и се опита да избърше праха от очите си.
„Или просто ставам прекалено стар за подобни преживявания?“ В края на краищата, вече бе прехвърлил трийсетте — възраст, нетипична за пътешественик от епохата на постхолокоста.
„Господи, как искам да съм си у дома.“
Нямаше предвид Минеаполис. Прерията се бе превърнала в ад, от който се мъчеше да избяга над десет години. У дома за Гордън означаваше нещо много повече от определено място.