Историята на пощальона само го потисна. Тази легенда за борбата срещу хаоса от страна на кметове, университетски професори и пощальони навяваше мисли от типа на „а какво щеше да стане, ако…“, които бяха прекалено мъчителни, за да задържи по-дълго вниманието си върху тях.
Задната врата с неохота се отвори след няколко опита. Докато измъкваше торбите, той откри фуражката на пощальона с потъмнялата й значка, празна кутия за храна и слънчеви очила, лежащи под дебел слой прах върху резервната гума.
Малката лопата сега щеше да му помогне да погребе шофьора.
Накрая, точно зад седалката на водача, под няколко тежки торби Гордън откри счупена китара. Едрокалибрен куршум бе пробил грифа. До китарата се намираше пожълтяла найлонова торба, пълна с изсушена трева, която издаваше силен мускусен аромат. Спомените на Гордън не бяха избледнели дотам, че да забрави мириса на марихуана.
Беше си представял пощальона като мъж на средна възраст, оплешивяващ и консервативен. Сега той му изглеждаше като него самия — жилав, брадясал, с отнесен израз на лицето. Сигурно бе неохипи — от поколението, което тъкмо започваше да се утвърждава, когато войната го помете, заедно с всичко друго, поколение, в което се таеше някакъв оптимизъм. Неохипи, умряло при опит за спасяване на щатската поща. Това изобщо не изненада Гордън. Имал бе приятели сред тях. Честни тора, може би малко странни.
Той настрои струните на китарата и за първи път през тази сутрин изпита вина.
Пощальонът дори не беше въоръжен! Спомни как някога бе чел, че по време на Гражданската война американските пощи в продължение на три години са действали през бойните линии. Сигурно този нещастник бе вярвал, че местните ще проявят уважение към традицията.
Америка след Хаоса не зачиташе традицията, а оцеляването. По време на скитанията си Гордън беше открил, че на някои места хората го посрещат с онова гостоприемство, което се е оказвало на странстващите актьори през средновековието. Другаде царуваха най-различни прояви на лудост. Дори в редките случаи, когато попадаше в приятелска обстановка, когато хората бяха свестни и приемаха добре чужденците, Гордън продължаваше пътя си. Винаги откриваше, че отново започва да мечтае за въртящи се колела и летящи в небето машини.
Наближаваше обед. Находките бяха достатъчни, за да увеличат шансовете му за оцеляване, без да се налага да се изправя срещу бандитите. Колкото по-бързо преминеше през прохода, толкова по-добре.
Точно сега нямаше нищо по-подходящо от някой поток далеч от района на разбойниците, където да налови пъстърва и да натъпче стомаха си.
Оставаше да изпълни последната си задача. Той вдигна лопатата.
„Гладен или не, дължиш му поне това.“
Огледа се за подходящо място.
4.
Гордън стисна направения от дъска и парче тенекия бутафорен меч и посочи с него към невидимия ординарец.
Гордън изправи рамене, вдигна меча и закрачи като Макбет към ориста си.
Извън светлините на лоените свещи той се извърна и хвърли поглед към публиката. Тя беше харесала предишните му представления. Но тази опростена версия на Макбет в солово изпълнение май не ги бе заинтригувала.
Веднага щом излезе обаче избухнаха бурни аплодисменти, подети от госпожа Адел Томпсън, водачът на групата. Възрастните засвиркаха и затропаха с крака. По-младите пляскаха с ръце, а юношите под двайсетгодишна възраст наблюдаваха внимателно по-големите от тях и повтаряха движенията на ръцете им, сякаш за първи път в живота си участваха в подобен ритуал.
Очевидно бяха харесали неговата съкратена версия на древната трагедия. Гордън въздъхна с облекчение. Честно казано, някои части бяха съкратени не толкова заради времето, колкото поради факта, че не си спомняше много добре оригинала. За последен път беше виждал екземпляр от пиесата преди десетина години, а и той бе полуизгорял.