Въпреки това финалната част на монолога му беше вярна. Никога не би могъл да забрави онова „Вий, ветре! Смей се, гибел!“
Широко усмихнат, Гордън се върна да се поклони на публиката. Сцената представляваше покрит с дъски гаражен лифт — останка от онова, което някога е било единствената бензиностанция в селцето Пайн Вю.
Гладът и самотата го бяха принудили да потърси гостоприемство в това планинско селце с оградени поля, заобиколено със здрави стени от дървени трупи. Рискът си заслужаваше. Местният съвет се бе съгласил в замяна на няколко представления да му даде храна и други припаси. Сега сделката изглеждаше уредена.
— Браво! Отлично! — госпожа Томпсън се беше изправила на първия ред и енергично ръкопляскаше. Слаба и белокоса, но все още жизнена и здрава, тя се обърна назад, за да подкани и останалите да изразят мнението си. Гордън махна с ръка и се поклони още по-дълбоко.
Естествено, представлението му си бе пълно недоносче. Но той сигурно беше единственият на стотици километри наоколо, поне повърхностно запознат с това изкуство. В Америка отново имаше „селяни“ и подобно на предшествениците си през средновековието, Гордън се бе научил да се стреми в представленията си към простота и разбираемост.
Той задържа последния си поклон, докато аплодисментите започнаха да стихват. После скочи от сцената и започна да смъква импровизирания си костюм. Беше поставил твърди правила — никакви бисове. Театърът бе неговата стока и той възнамеряваше да ги държи гладни за нея, докато не дойдеше време да си тръгне.
— Великолепно. Просто чудесно! — обърна се към него госпожа Томпсън, когато се присъедини към останалите, отдаващи дължимото на шведската маса до стената в дъното. По-големите от децата го наобиколиха и зазяпаха с възхищение.
В сравнение с повечето гладуващи села в района Пайн Вю направо просперираше. На някои места почти липсваше младо поколение поради разрушителните ефекти на Тригодишната зима върху децата. Но тук той забеляза юноши, млади хора и дори неколцина старци, които трябва да са били на средна възраст, когато се стовари Апокалипсисът.
„Сигурно са се борили за всеки един от своите.“ Подобно поведение беше рядко, но той го бе срещал на отделни места.
Навсякъде имаше следи от изминалите години. Лица, проядени от болести или с белези от изтощение и битки. Две жени и един мъж бяха с ампутирани крайници, а друг беше едноок и с перде върху оцелялото око.
Гордън бе свикнал с подобни неща. Поне повърхностно. Той приветливо кимна на домакинята си.
— Благодаря ви, госпожо Томпсън. Радвам се, че представлението ви хареса. Похвалните думи от такъв взискателен критик са истинско удоволствие за мен.
— Не, наистина говоря сериозно — настоя лидерката, сякаш Гордън проявяваше прекалена скромност. — От години не съм изживявала подобно нещо. От заключителния монолог на Макбет направо ме побиха тръпки! Как бих искала да го видя отново и по телевизията! Не знаех, че е толкова добър! Ами вдъхновяващата реч, която произнесохте преди това… Онази на Ейбрахам Линкълн… Знаете ли, отначало се опитахме да открием училище. Но не се получи. Трябваше ни всяка работна ръка, дори децата. Ала тази реч ме накара да се замисля, Имаме някои останали стари книги. Може би сега е моментът да опитаме отново.
Гордън учтиво кимна. И преди беше попадал на този синдром — най-добрият от всички начини, по които го бяха приемали. Но и най-тъжният. Подобни думи винаги го караха да се чувства като измамник. Понякога представленията му пораждаха големи и чисти идеи у някои от по-възрастните, помнещи доброто старо време… надежди, които — знаеше го от личен опит — винаги рухваха седмици или месеци след заминаването му.
Но семената на цивилизацията се нуждаеха от нещо повече от желание, училища и мечти, които да ги подхранват. Гордън често се чудеше дали верният символ, вярната идея би могла да свърши работа. Знаеше много добре, че неговите малки представления, макар и добре приети, не са ключът. Те можеха да дадат тласъка, но за кратко време. Не след дълго местният ентусиазъм изчезваше. Той не бе странстващ месия. Легендите, които предлагаше, не бяха храната, необходима за да се преодолее инерцията на тази мрачна епоха.
„Времето тече и не е далеч моментът, когато ще си иде и последният от старото поколение. Континентът ще се управлява от развилнели се племена. Вероятно след хиляда години всичко ще започне отначало. А дотогава…“