За щастие му беше спестено изслушването на тъжните и неосъществими планове на госпожа Томпсън. От тълпата се отдели дребна, жилава чернокожа жена с побеляващи коси, която приятелски, но здраво, хвана Гордън за ръката.
— Адел обърна се тя към лидерката, — господин Кранц не е слагал нищо в уста от обед. Мисля, че е по-добре да го нахраним, ако искаме да играе и утре вечер. Нали? Тя стисна дясната му ръка. Явно го смяташе за недохранен. Гордън не възрази — храната ухаеше превъзходно.
Госпожа Томпсън благосклонно погледна към жената.
— Разбира се, Патриша — отвърна тя. — По-късно ще поговорим за това, господин Кранц. След като госпожа Хаулет се погрижи за стомаха ви. — В нейната усмивка и в блясъка на очите й се забелязваше интелигентна ирония и Гордън откри, че мнението му за Адел Томпсън се променя. Определено не беше глупава.
Госпожа Хаулет го помъкна през тълпата. Той се усмихваше и кимаше на хората, които протягаха ръце да го докоснат. Следяха е широко отворени очи всяко негово движение.
„Явно гладът ме е направил по-добър актьор. Никога не са ме посрещали по този начин. Чудно ми е какво ли съм направил, че се чувстват така.“
Сред наблюдаващите го зад дългата маса имаше млада жена. Беше висока почти колкото госпожа Хаулет, с дълбоки бадемови очи. Гордън никога не бе виждал по-черна коса от нейната. На два пъти тя се обръщаше да потупа нежно по ръката дете, което с гримасите си се мъчеше да привлече вниманието на високия гост. Всеки път жената отново поглеждаше към Гордън и се усмихваше.
До нея стоеше висок млад мъж, който поглаждаше червеникавата си брада и поглеждаше особено Гордън. Очите му сякаш бяха пълни с отчаяно примирение. Гордън едва успя да забележи всичко това, когато госпожа Хаулет го избута пред красивата брюнетка.
— Аби — каза тя, — сложи от всичко по малко в чинията на господин Кранц. После той ще си реши какво да вземе за допълнително. Боровинковият пай е мое дело, господин Кранц.
Замаян, Гордън помоли за две парчета от пая. Беше му трудно да се съсредоточи и да бъде дипломатичен. От години не бе виждал подобно нещо. Ароматът го разсейваше и не можеше да обръща внимание на погледите и докосванията на хората.
Имаше голяма, печена на шиш, пълнена пуйка. Огромна димяща купа с варени картофи, печена с бира пастърма с моркови и лук. По-нататък на масата видя ябълков пай и отворен буркан със сушени ябълки. „Трябва да си изпрося малко от тях на тръгване.“
Без да обръща внимание на останалите вкуснотии, Гордън нетърпеливо посегна към чинията си. Аби продължаваше да го наблюдава.
Високият червенокос мъж внезапно се намръщи, започна да мърмори нещо неразбираемо, посегна и сграбчи с двете си ръце десницата на Гордън. Той се дръпна, но мълчаливият човек не го пусна, докато не отговори на ръкостискането му.
Мъжът промърмори нещо, но прекалено тихо, за да успее да го чуе, кимна и пусна ръката му. Наведе се, целуна бързо брюнетката и се отдалечи с наведена глава.
Гордън премигна. „Пропуснах ли нещо?“ Беше се случило нещо важно, а той изобщо не го бе забелязал.
— Това е Майкъл, мъжът на Аби — каза госпожа Хаулет. — Трябваше да отиде и да смени Едуард на кошарата. Но първо искаше да види представлението ви. Като малък така обичаше да гледа телевизионните пиеси…
Димът от чинията достигаше до Гордън и го караше да се чувства още по-гладен. Когато й благодари, Аби се изчерви и се усмихна. Госпожа Хаулет му предложи да седне върху куп стари автомобилни гуми.
По-късно ще разговаряте с Аби — продължи чернокожата жена. — А сега яжте. Добър апетит.
Нямаше нужда да му повтарят. Нахвърли се върху храната, а хората с любопитство го наблюдаваха. Госпожа Хаулет продължи да дърдори:
— Вкусно е, нали? Просто си яжте и не ни обръщайте внимание. После бих искала да ни разкажете как станахте пощаджия.
Гордън погледна към любопитните лица, надвесени над него. Опари се от един картоф и бързо отпи от бирата си.
— Аз просто пътувам — отговори той. — Няма много за разказване. Дрехите и чантата ги намерих. — Не му пукаше, че го зяпат и докосват. Нали го оставяха да се храни!
Госпожа Хаулет се втренчи в него за няколко мига. После отново започна, без да е в състояние да се удържи:
— Знаете ли, като бях малка, давахме на пощаджията мляко и сладки. А татко винаги му оставяше на парапета голяма чаша с уиски за Нова година. Той често ни казваше онова стихотворение, нали го знаете: „И в дъжд, и в сняг, и през опасности безброй…“