Гордън се задави. Закашля се и погледна към нея. Не искаше да знае какво цели възрастната жена.
— Пък нашият пощаджия ни пееше! — внезапно се обади тъмнокос гигант с побеляваща брада. Очите му сякаш се замъглиха при спомена. — В съботите, когато не бяхме на училище, понякога можехме да го чуем как идва още от цяла пресечка разстояние. Беше чернокож, много по-черен от госпожа Хаулет или Джим Хортън, дето стои ей там. Ама какъв глас имаше! Предполагам, че тъкмо така си беше намерил тая работа. Носеше ми от онези монети, дето се поръчват по пощата, тогава ги събирах. Звънеше на вратата да ми ги даде лично.
— Нашият само свиреше с уста — обади се жена на средна възраст с покрито с дълбоки бръчки лице. Гласът й звучеше леко разочаровано. — Но беше много добър. Веднъж се прибрах от работа и разбрах, че е спасил живота на един от съседите. Чул го да кашля и да се дави и му правил дишане уста в уста, докато дошла линейката.
Слушателите въздъхнаха като един, сякаш бяха чули за подвига на някакъв древен герой. Децата слушаха с широко отворени очи, а историите ставаха все по-вълнуващи и с все повече украшения. Една част от Гордън си казваше, че сигурно са се случвали. Но някои бяха твърде преувеличени, за да са истина.
— Разкажете ни как станахте пощаджия — докосна коляното му госпожа Хаулет.
Гордън отчаяно сви рамене.
— Просто намерих нещата му! — повтори с пълна уста той. Както го бяха наобиколили, почти изпитваше паника. Нямаше нищо лошо в това, че възрастните селяни си спомняха с умиление за хората, които навремето в най-добрия случай са смятали за държавни служители втора ръка. Явно свързваха тазвечершното му представление с почти актьорските изпълнения на кварталните пощальони в детството си. И в това нямаше нищо лошо. По дяволите, можеха да си мислят каквото си искат, стига да не прекъсват храненето му!
— О — спогледаха се някои от селяните и закимаха с разбиране, сякаш в отговора му имаше някакъв дълбок смисъл. Чу как повтарят думите му на стоящите по-далеч. — Намерил е нещата на пощаджията… следователно е станал…
Отговорът му сякаш ги успокои. Един по един те се пръснаха и се насочиха към масата. Малко по-късно Гордън осъзна колко важно събитие се е случило тук, зад капаците на прозорците и на светлината на лоените свещи, докато почти до пръсване се тъпчеше с великолепната храна.
5.
„…Нашата клиника има в изобилие дезинфекционни и болкоуспокоителни средства. Чухме, че те липсват в Бенд и в бежанските центрове на север. Бихме искали да разменим някои от тях — наред с един контейнер дейонизиращ клей, от който също имаме в големи количества — срещу хиляда дози тетрациклин като превантивна мярка срещу избухналата на изток епидемия от бубонна чума. Освен това бихме желали да отглеждаме активна култура от мая за производство на баломицин, стига някой да е в състояние да дойде и да ни покаже как да го правим.
Също така отчаяно се нуждаем от…“
Кметът на Джилкрайст трябва да е бил много енергичен човек, щом бе убедил местния извънреден комитет да предложи подобна размяна. Макар нелогично и некоординирано, запасяваното представляваше един от основните фактори за Колапса. Гордън с удивление научи, ще по онова време, през първите две години на Хаоса, все още е имало здравомислещи хора.
Разтърка очи. Четенето на светлината на двете домашни свещи беше трудно. Открил бе, че не може да заспи върху мекия дюшек. Но проклет да е, ако заспи на пода след толкова много години мечти за точно такова легло в точно такава стая!
Малко преди това му бе прилошало. Цялата онази храна и домашна бира му бяха завъртели главата. Смътно си спомняше няколкото часа от празненството, докато накрая се довлече до приготвената за него стая.
На нощното му шкафче имаше четка за зъби и метална вана, пълна с гореща вода.
И сапун! В банята стомахът му се успокои и по тялото му премина топлина:
Гордън се усмихна като видя, че пощенската му униформа е изпрана и изгладена. Беше оставена на един от столовете. Скъсаните места, които той грубо бе закърпил, сега бяха грижливо зашити.
Не можеше да вини жителите на селцето, че не са изпълнили единственото му останало желание… нещо, без което бе изкарал толкова време, че почти не мислеше за него. Стига. Това място беше почти рай.
Докато лежеше завит със старите, но чисти чаршафи и чакаше да му се приспи, Гордън четеше част от кореспонденцията между двама отдавна мъртви мъже.
Кметът на Джилкрайст продължаваше: