„Хамбургер, гореща вана, музика…
… студена бира…“
Когато тежкото му дишане се поуспокои, на преден план излязоха други звуци — на ликуване при разпределението на плячката. Носеха се от тристатина метра надолу по склона. Смях. Разбойниците с наслада разпердушинваха вещите на Гордън.
„… неколцина съседски приятелски настроени ченгета…“, прибави той, все още зает да изрежда удобствата на отдавна изчезналия свят.
Бандитите го изненадаха неподготвен, докато пиеше бъзов чай край лагерния огън. Още когато изскочиха пред него, му стана ясно, че възбудените мъже ще го убият на мига.
Гордън не изчака да решат какво ще правят. Той плисна врелия чай върху брадясалото лице на най-близкия от тях и се хвърли в къпините. Зад него изтрещяха два изстрела и това беше всичко. Явно безценните патрони бяха по-важни за крадците от тялото му. Така или иначе, те вече притежаваха цялото му имущество.
„Или поне така си мислят.“
Гордън се усмихна горчиво и внимателно седна, като се криеше между камъните, докато не се увери, че отдолу не могат да го видят. После очисти колана си от бодилите и отвори наполовина пълната манерка. Отпи голяма, жадна глътка.
„Бог да те благослови, параноя“, помисли си той. Нито веднъж от края на Безнадеждната война не се бе отделял на повече от метър от колана си. Това беше единственото нещо, което успя да грабне, преди да се хвърли в храстите.
Тъмният сив метал на 9-милиметровия му револвер блестеше дори под тънкия слой прах, когато го извади от кобура. Гордън духна срещу оръжието и внимателно го провери. Мекото прещракване красноречиво свидетелстваше за майсторството и прецизността на друга епоха. Старият свят бе съвършен дори в убиването.
„Особено в убиването“, напомни си Гордън. Грубият смях отдолу по склона продължаваше да се чува.
Обикновено държеше в барабана само четири патрона. Сега извади още два от патрондаша и ги постави в празните отвори преди и след ударника. „Безопасността на оръжието“ вече не беше толкова важна. И без това не очакваше да доживее до следващия ден.
„Шестнайсет години преследване на мечти помисли си Гордън. — Първо онази дълга и безсмислена борба с Колапса… после опитите за оцеляване по време на Тригодишната зима… и накрая, повече от десетилетие скитане от място на място, бягане от епидемии и глад, от проклетите холнисти и глутниците подивели кучета… Прекарах половината си живот като пътуващ актьор, който изнася представления, за да се нахрани и да изкара поне още един ден, докато търсех…
… някакво място…“
Гордън поклати глава. Много добре познаваше мечтите си. Те бяха празни фантазии, съвсем неуместни за този свят.
„… място, където някой поема отговорност…“
Изгони тази мисъл от главата си. Към каквото и да се бе стремил, дългото му търсене май щеше да свърши тук, в сухите студени планини на онова, което някога представляваше източен Орегон.
От долитащите отдолу звуци можеше да заключи, че бандитите се готвят да си тръгнат с плячката. Дебелите стебла и храстите му пречеха да вижда, но не след дълго откъм бившия му лагер се появи як мъжага в избелял ловджийски костюм и тръгна на североизток надолу по пътеката.
Облеклото на мъжа потвърди мъглявите спомени на Гордън от атаката. Нападателите не носеха военно камуфлажно облекло… запазена марка на холнистите.
„Трябва да са най-обикновени бандити, да се пържат в ада дано.“
При това положение имаше някакъв шанс неясният план в главата му да постигне нещо.
Може би.
Първият бандит беше завързал якето на Гордън на кръста си. В дясната му ръка се поклащаше пушката, която Гордън бе донесъл чак от Монтана.
— Айде, давайте! — извика на останалите брадясалият разбойник. Стига радости. Взимайте нещата и да се махаме!
„Шефът“, реши Гордън.
Пред погледа му се появи друг мъж, по-дребен и опърпан, който носеше платнен сак и очукана карабина.
— Леле, к’ва плячка! Трябва да го полеем. Като занесем всичко това, ще можем ли да си го поделим, Джас? — Дребният бандит подскачаше като възбудено пиле. — Ама момичетата направо ще паднат, като чуят за оня заек, дето го натикахме в шипките. Никога не съм виждал някой да тича така бързо!
Гордън се намръщи, когато към болката се прибави и обида. Навсякъде беше едно и също — простащината на постхолокоста, с която така и не можеше да свикне, дори след толкова много години. Като се взираше само с едно око през острата трева, дълбоко си пое дъх и извика: