Аби забеляза вълнението му и побърза да продължи:
— Разбира се, това не беше главната причина. За вас няма жена. И после… — гласът й стана по-тих. — После госпожа Хаулет спомена, че може би ще помогнете на мен и Майкъл най-после да си родим дете…
Гордън замига.
— Хм — рече той и това напълно изразяваше съдържанието на ума му.
— Опитваме се вече пет години — обясни тя. — Наистина искаме деца. Но господин Хортън мисли, че Майкъл не може, защото изкарал „много тежка заушка“, когато бил на дванайсет. Спомняте си много тежките заушки, нали?
Гордън кимна. Спомни си за умрелите си приятели. Последвалият стерилитет пораждаше необичайни обществени отношения навсякъде, откъдето беше минавал.
И все пак…
Аби бързо продължи:
— Освен това може да се появят проблеми, ако помолим някой от тукашните мъже да… да стане родител.
Искам да кажа, че когато живееш заедно с другите, трябва да гледаш на мъжете, които не са твои съпрузи, сякаш не са истински „мъже“… поне не по оня начин. А… а и не мисля, че би ми харесало. Тя се изчерви. Освен това ще ви кажа нещо, ако обещаете да го пазите в тайна. Не мисля, че някой от нашите мъже може да даде на Майкъл сина, който заслужава. Знаете ли, той е много умен. Той е единственият от младите, който наистина може да чете…
Гордън трудно следваше тази странна логика. Част от него безстрастно отбеляза, че всичко това е заплетен и хитър начин за адаптиране на племето към сложен социален проблем. Тази част реши, че той последният интелектуалец от Двайсети век — е малко пиян. В същото време останалата част от него започна да разбира какво иска да каже Аби.
— Вие сте различен — усмихна му се тя. — Искам да кажа, дори Майкъл веднага забеляза това. Не умира от щастие, но си мисли, че това ще се случва веднъж годишно и някак си ще го преживее. Предпочита го пред това изобщо да няма деца.
Гордън прочисти гърлото си.
— Сигурна ли си, че смята така?
— Разбира се. Защо според вас госпожа Хаулет ни представи по този начин? Искаше да стане ясно, без да се налага да го изрича. На госпожа Томпсън не й харесва много, но мисля, че това е, защото й се иска да останете.
Устата на Гордън пресъхна.
— А ти на какво мнение си?
Отговорът бе изписан на лицето й. Погледна го така, сякаш беше някакъв пророк или поне герой от рицарски роман.
— За мен ще е голяма чест да се съгласите — отвърна тя тихо и сведе поглед.
— И ще можеш да мислиш за мен като за мъж? По „оня начин“?
Аби се усмихна. Наведе се напред и устните им се сляха.
Спряха за момент, докато тя се освободи от дрехите си, а Гордън се обърна да духне свещите върху шкафчето. До тях лежеше униформената фуражка. Значката й хвърляше отблясъци. Конникът с издутите дисаги от двете страни на седлото сякаш препускаше в галоп.
„Задължен съм ви за това, господин пощальон.“
Усети до себе си гладката кожа на Аби. Ръката й се плъзна върху неговата, докато той дълбоко си пое дъх и духна свещите.
6.
През следващите десет дни животът на Гордън потече в друго русло. Сякаш за да навакса умората от последните шест месеца път, сутрин спеше до късно и когато се събуждаше, откриваше, че Аби си е отишла като сън.
И все пак, когато се протягаше и отваряше очи, усещаше топлината и уханието на тялото и. Слънчевите лъчи, които струяха през прозореца му, го изпълваха с пролетни чувства, сякаш изобщо не беше есен.
До обяд я виждаше рядко. Помагаше на останалите цепеше дърва или копаеше основите на новата плевня. Когато повечето от жителите на селото се събираха на общата трапеза за обед, Аби се връщаше от своите задачи. Но тя прекарваше обяда с по-малките деца и заместваше възпитателя им — Старият, еднокрак господин Лоутс.
Младата жена хвърляше бегъл поглед към Гордън, но кратката й усмивка му бе достатъчна. Знаеше, че това ще продължи само няколко дни и все пак тези усмивки го караха да чувства, че всичко е истина, а не поредният сън.
През следобедите заседаваше заедно с госпожа Томпсън и останалите старейшини помагаше при правенето на опис на книгите и в други отдавна загърбени неща. А през свободното си време даваше уроци по четене и стрелба с лък.
Един ден с госпожа Томпсън обмениха опит по оказване на първа помощ на ранен от „тигър“, както местните наричаха новия звяр, произлязъл от пумата и избягалите от зоопарковете по време на следвоенния хаос леопарди. Ловецът се натъкнал на животното с плячката му, но за щастие се отървал само с едно ухапване и успял да избяга. Гордън и госпожа Томпсън бяха сигурни, че раната ще заздравее.