— До университета в Юджийн. Пращам им цял куп въпроси дали пак приемат нови студенти? Приемат ли женени студенти? — Аби се изчерви. — Зная, че трябва здравата да наблегна на четенето, за да се подготвя достатъчно добре. И че те сигурно не са се оправили дотолкова, че да приемат нови студенти. Но Майкъл е много умен… и може би след време ще ни пишат, че нещата започват да се оправят.
— Дотогава… — Гордън поклати глава.
— Дотогава със сигурност ще се науча да чета — кимна Аби. — Госпожа Томпсън обеща да ми помага. Съпругът й се съгласи да отвори училище през зимата. Ще помагам на децата. Надявам се да стана учителка. Мислиш ли, че е глупаво?
Гордън отново поклати глава. Смяташе, че вече нищо не може да го изненада, но се оказа, че не е така. Въпреки напълно обърканата представа на Аби за света, нейната надежда го трогна. Хвана се, че и той мечтае заедно с нея. А в мечтите няма нищо лошо, нали?
— Всъщност — доверително продължи Аби, като мачкаше роклята си, една от причините да напиша писмото е, че искам да имам… някой, с когото да кореспондирам. Това е думата, нали? Надявам се някой от Юджийн да ми отговори. Така и ние ще получаваме писма. Страшно искам да получавам писма. Освен това — сведе поглед тя, — така ще имаш още един повод да дойдеш пак тук след година… освен че сигурно ще искаш да видиш бебето.
Вдигна поглед и се намръщи.
— Взех идеята от твоето представление на Шерлок Холмс! Това са „скрити подбуди“, нали така?
Беше толкова искрена, така убедена в правотата си, че Гордън изпита силен, почти болезнен прилив на нежност. Очите му се напълниха със сълзи, докато я прегръщаше. Притискаше я силно в обятията си и леко я люлееше, затворил очи пред реалността, вдишвайки наред със сладкия аромат на тялото й оптимизма и надеждата, за които смяташе, че са напуснали този свят.
7.
— Е, аз съм дотук. — Госпожа Томпсън стисна ръката на Гордън. — Оттук нататък пътят трябва да е безопасен чак до езерото Дейвис. Последните от старите самотници оцеленци се затриха един друг преди няколко години, въпреки че на твое място бих внимавала.
Въздухът беше леден. Есента бе настъпила. Гордън вдигна ципа на якето си и се зае да оправя чантата си, когато изправената възрастна жена му подаде стара пътна карта.
— Помолих Джими Хортън да отбележи местата, където има заселници. Не бих искала да си имам вземане-даване с тях, но на теб ще ти се наложи. Повечето са подозрителни и предпочитат първо да стрелят, а после да говорят. Известно време търгувахме с най-близките до нас.
Той кимна. Внимателно сгъна картата и я пъхна в чантата. Чувстваше се отпочинал и готов. Напускаше Пайн Вю със съжаление, сякаш си тръгваше от рая. Но вече се бе примирил и всъщност изпитваше все по-силно желание да замине, да види какво става в останалите части на Орегон.
През годините, откакто напусна опустошената Минесота, беше попадал на много по-ясни признаци на упадък. Но тук нещата бяха различни. Някога това беше преуспяващ щат с децентрализирана лека промишленост, богати ферми и висока култура. А може би просто се влияеше от невинността на Аби. Но ако погледнеше логично, долината на Уиламит би трябвало да е мястото, където да търси цивилизация. Ако такава изобщо съществуваше някъде.
Отново подаде ръка на възрастната жена.
— Госпожо Томпсън, не зная дали някога ще мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен.
Тя поклати глава. Лицето й беше тъмно и покрито с бръчки. Гордън бе убеден, че е много над петдесетте, както сама твърдеше.
— Не, Гордън, ти плати своето. Иска ми се да можеше да останеш и да помогнеш в училището. Но сега разбирам, че май няма да е чак толкова трудно да се справим и сами.
Госпожа Томпсън се загледа някъде напред.
— Знаеш ли, откакто през последните години започна да се появява дивеч и реколтата потръгна, живеем като зашеметени. Сам можеш да си представиш какви ужасни неща са станали, след като група възрастни хора, които навремето са работели, чели са списания и дори са си плащали данъците, посрещат един беден и дрипав пътуващ актьор, сякаш е някакво чудо. — Жената отново го погледна. — Даже Джим Хортън ти даде няколко писма, нали?
Гордън усети, че лицето му пламва. За момент дори не можеше да я погледне в очите. После изведнъж избухна в смях. Избърса очи с чувство на облекчение, сякаш от плещите му се беше смъкнало бреме.
Госпожа Томпсън също се смееше.
— О, това беше безобидно. И нещо повече, според мен ти послужи като… как беше онова автомобилно приспособление… като катализатор. Знаеш ли, през свободното си време децата вече изследват развалините на километри наоколо и ми носят всички книги, които намират. Посещаването на училището направо ще бъде въпрос на чест. Представяш ли си, да ги накажеш, като ги изгониш от час! Мисля, че двамата с Боби ще се справим.