Припасите му от Пайн Вю не бяха свършили, но бе изял повече, отколкото му се искаше. Станал бе по-точен с лъка и преди няколко дена успя да улучи малка пуйка. Така че, ако не му провървеше в търсенето, можеше да се наложи за известно време да напусне долината и да си устрои зимен ловен лагер.
Онова, което искаше истински, беше място като Пайн Вю. Но напоследък съдбата и без това проявяваше към него достатъчно благосклонност. А прекаленият късмет го правеше подозрителен.
Продължи към петата къща.
В останките от онова, което навремето е било двуетажен дом на преуспяващ лекар, се издигаше грамадно, покрито с балдахин легло. Подобно на останалата част от къщата, спалнята бе почти напълно обрана, с изключение на мебелите. Въпреки това Гордън приклекна над тежкия килим и предположи, че е намерил нещо, което посетителите преди него са пропуснали.
Големият овален килим не беше на мястото си. Леглото го настъпваше, но само с десните си два крака. Лявата половина се опираше направо в дървения под. Или собственикът е бил небрежен, Когато е поставял килима, или…
Гордън остави торбата си и хвана края на килима.
„Ух. Доста е тежък.“
Започна да го навива към леглото.
Да! В пода имаше тънък квадратен процеп. Кракът на леглото попадаше точно в една от Двете месингови халки на капака. Вход към мазе.
Силно натисна подпората на балдахина. Кракът на леглото се повдигна и падна обратно с трясък. Гордън натисна още два пъти и при всеки опит ехото гръмко отекваше из цялата къща.
На четвъртия опит подпората се счупи надве. Гордън едва успя да се отдръпне, за да не бъде набучен на острия кол и падна върху дюшека. Балдахинът го последва. Той изруга, докато се бореше със задушаващото го покривало и силно кихаше във вдигналия се облак прах.
Най-после дойде на себе си и успя да се измъкне от останките на древната мухлясала тъкан. Излезе със залитане от стаята, като продължаваше да кашля и киха. Пристъпът бавно отминаваше. Вкопчи се в перилата на стълбата, сгърчен в онова мъчително, близко до оргазъм състояние, в което изпадаше преди да кихне с всички сили. Ушите му бучаха, имаше чувството, че чува гласове.
„Следващия път сигурно ще чуеш църковни камбани“, каза си той.
Най-после дойде ред на последното гръмко „А-а-а-а-пчхи!“ Влезе отново в стаята, като търкаше очи. Капакът беше достъпен, покрит с дебел слой прах. Гордън го задърпа нагоре. Накрая със силно скърцане той се отвори.
Отново му се стори, че чува някакъв звук, но този път извън къщата. Ала когато спря и се заслуша, не чу нищо. Нетърпеливо приклекна, разкъса паяжините и слезе долу.
Вътре имаше голяма метална кутия. Огледа се наоколо с надежда да открие още нещо. В края на краищата, нещата, които един лекар отпреди войната би скрил в метално сандъче — пари и документи, — нямаше да му свършат толкова добра работа, колкото запас консерви. Но нямаше нищо друго. Пуфтейки, Гордън нарами кутията.
„Добре. Тежка е. Дано само не е пълна със злато или някакъв подобен боклук.“ Пантите и катинарът бяха ръждясали. Той вдигна ножа си, за да разбие катинара с дръжката. И внезапно замръзна на място.
Сега вече не грешеше. Гласовете бяха близо, прекалени близо.
— Май се чу от оная къща! — обади се някой откъм обраслата градина. Изсъхналите листа зашумоляха под нечии крака. После стъпките се чуха на верандата.
Гордън прибра ножа в канията и грабна багажа си. Остави кутията до леглото и забърза към стълбата.
Не бе въодушевен от възможността да се сблъска с другите. В Бойзи и в другите развалини в планинския район си имаше установени правила — всеки можеше да опита късмета си и въпреки че групите или самотните търсачи бяха предпазливи, рядко се обираха помежду си. Само едно нещо беше в състояние да ги накара да се обединят — слухът, че някой някъде се е натъкнал на холнист. В останалите случаи гледаха да не се пречкат помежду си.
На други места обаче подобни правила не съществуваха и територията се пазеше с оръжие. Може би бе попаднал точно на такъв клан. Във всеки случай щеше да е най-добре да се измъкне колкото може по-бързо.
„И все пак… Той хвърли жаден поглед към кутията. — Мамка му, та това си е мое!“
Тропотът на ботушите се чуваше съвсем наблизо. Вече беше прекалено късно да се опитва да затвори капака или да скрие тежката си находка. Гордън тихо изруга и забърза колкото може по-безшумно нагоре.