„Всичко е наред — каза си той. — Жив съм. А ако успея да се добера обратно до багажа си, сигурно ще продължа да живея. Ще се тревожа за зъбите си догодина, ако се стигне дотам.“
Гордън вдигна нещата си и се запромъква навън от къщата на напразните надежди.
Човекът, който прекарва повече време сам в пустошта, може да има голямо предимство пред всеки добър ловец ако ловецът прекарва повечето нощи у дома сред близките си. Разликата е в почти кръвната връзка с дивите животни. Това беше неуловимо чувство, което го правеше нервен. Гордън го усети много преди да е в състояние да определи произхода му.
Връщаше се обратно към западния край на града, където бе оставил багажа си. По едно време спря и се заслуша. Дали не преувеличаваше? Не беше прочут следотърсач, способен да разчита звуците и миризмите на гората като пътни знаци. Въпреки това се огледа за нещо, което да подкрепи предчувствието му.
Гората се състоеше предимно от западна канадска ела и клен, а по доскоро откритите места растяха подобно на плевели млади елхи. Тя се различаваше коренно от сухите гори в източната част на Каскадите, където го бяха ограбили. Тук усещането за по-разнообразен живот бе по-силно от всичко, на което се беше натъквал след Тригодишната зима.
Почти не се чуваха животни, докато не спря да се движи. Скоро обаче из цялата гора се разнесе истинска лавина от звуци. Сиви свраки прелитаха на групи от място на място, гонейки сойките от малките, пълни с насекоми полянки. По-малките птички подскачаха от клон на клон, вдигаха врява и търсеха храна.
Птици като тези не проявяваха особена привързаност към човека, но не полагаха кой знае какви старания да го избягват, ако беше тих.
„Тогава защо съм нервен като котка?“
Гордън чу остър крясък отляво, на двайсетина метра от него, близо до вездесъщите боровинкови храсти. Рязко се извърна, но там също имаше птици.
Поправка. Само една птица. Присмехулник.
Създанието се спусна от близките клони и кацна сред купчина сламки. Гордън предположи, че това е гнездото му. Птицата застана там, подобна на малък господар, надменна и високомерна, после изкряска и отново излетя към храстите, спусна се рязко надолу, пак изкряска и се върна на старото си място.
Той небрежно разрови пръстта с лъка си и се постара да си придаде колкото може по-безгрижен вид, като същевременно отхлабваше ремъка на револвера. Засвири с изсъхнали от страх устни и бавно продължи да се движи към голяма ела, като се стараеше нито да се доближава, нито много да се отдалечава от храстите.
Нещо зад тях бе предизвикало защитната реакция на присмехулника и правеше всичко възможно да остане мълчаливо и скрито, без да обръща внимание на досадните атаки.
Гордън усети, че го дебнат. Продължи да се шляе с пресилена небрежност. Но щом стигна дървото, измъкна револвера си и с всички сили се затича през гората приведен, като се мъчеше да избягва дърветата и трънливите храсти.
Остана за момент под прикритието на едно дърво. Изненадата му бе дала малка преднина. После изтрещяха три изстрела, и трите от пушки с различен калибър. Гордън спринтира към падналия дънер на върха на малко възвишение. Още три изстрела го последваха, докато прелиташе над гниещото дърво. При падането си на земята от другата страна чу хрущящ звук и влудяваща болка прониза дясната му ръка.
За момент изпита сляпа паника, когато ръката с револвера се отпусна безпомощно. Ако я бе счупил…
Ръкавът на униформата му се пропи с кръв. Страхът преувеличаваше болката, докато най-накрая успя да дръпне ръкава си и видя една дълга, плитка драскотина, покрита с трески от дърво. При падането си беше счупил лъка и бе одраскал ръката си в някое от парчетата.
Гордън хвърли непотребния лък настрани и запълзя по тесен ров надясно, като се мъчеше да остане скрит под храстите. От другата страна на малкото възвишение се чуха радостни възгласи.
Следващите няколко минути бяха вихър от профучаващи клони и резки зигзази. Гордън падна в малък поток, обърна се и забърза срещу течението.
Ловците често вървят надолу по течението, спомни си той, докато тичаше нагоре с надеждата враговете му да се придържат към тази практика. Скачаше от камък на камък, като се стараеше да не размътва водата. След това отново се хвърли в гората.
Зад него се чуваха викове. Собствените му стъпки му се струваха толкова шумни, че сигурно бяха в състояние да разбудят и мечка от зимен сън. На два пъти спираше да си поеме дъх зад някакво прикритие, като същевременно се опитваше да е колкото може по-безшумен.