— Приятелчето обаче направило на кмета истински подарък — продължи първият пазач. — Бил намерил скривалище, пълно с дрога, точно преди момчетата на Боб да го разкарат. Кметът ще пусне една част на някои от Собствениците по време на партито да види какви ще ги вършат. Ще ми се и аз да се движех в тия кръгове.
— И на мен — съгласи се по-младият от пазачите. — Ей, Сони, мислиш ли, че кметът ще ти плати част от дължимото в дрога, ако си изпълниш квотата за годината? Това ще си е направо за празнуване!
„Сони“ глуповато се засмя и сви рамене. След това незнайно защо главата му клюмна надолу. По-старият от пазачите озадачено го погледна.
— Какво има? — попита той.
Сони поклати глава. Гордън едва чу думите му.
— Не ни трябва кой знае колко, нали, Гари?
— Какво имаш предвид? — намръщи се Гари.
— Вместо да искаме да сме сред приятелчетата на кмета, защо не поискаме кмет без приятелчета!
— Аз…
— Преди войната ние със Сали имахме три момичета и две момчета, Гари.
— Спомням си, Сони, но…
— Хал и Питър умряха във войната, но аз си мислех, че двамата със Сали сме благословени, че и трите ни дъщери пораснаха. Благословени!
— Сони, не си виновен. Просто лош късмет.
— Лош късмет ли? — Фермерът изсумтя. — Едната отвлечена и изнасилвана до смърт, когато дойдоха онези мародери, Пеги умря при раждане, а малката ми Сюзън… косите й са сиви, Гари. Прилича на сестра на Сали!
Всички замълчаха. Старият пазач сложи ръка върху рамото на фермера.
— Утре ще донеса една кана, Сони. Обещавам. Ще си поговорим за доброто старо време.
Фермерът кимна, без да вдига поглед. Изкрещя „Дий!“ и подкара коня си.
Пазачът дълго гледа след скърцащата каруца, като дъвчеше стръкче трева. После се обърна към по-младия си спътник.
— Джими, разказвал ли съм ти за Портланд? Двамата със Сони често ходехме там преди войната. Като бях дете, там имаше един кмет, който…
Те минаха през портата и Гордън вече не можеше да ги чува.
При други обстоятелства щеше да прекара часове в размисъл за това как толкова кратък разговор може да разкрие социалната структура на Оукридж и околностите му. Например натуралният дълг на фермера — класически случай на крепостничество. Бе чел за подобни неща в колежа, в един друг свят. Това бяха черти на феодализъм.
Но в момента нямаше време да философства. Беше бесен. Днешните обиди не бяха нищо в сравнение с изпълнилия го гняв, когато разбра за какво ще се използват лекарствата, открити от него. Само като си помислеше каква работа биха свършили те на доктора от Уайоминг…
Гордън се изправи. Превързаната му ръка пулсираше.
„Лесно мога да прескоча оградата, да открия склада им и да си поискам своето… а и нещо отгоре за обидите, болката и счупения лък.“
Картината не беше достатъчно задоволителна. Гордън я поукраси. Представи си как нахълтва на партито на кмета и мачка всички жадни за власт копелета, които си изграждаха миниатюрна империя в това затънтено кътче. Представи си как взема властта, власт в името на доброто… власт, която да накара тези селяндури да използват наученото на младини, преди образованието да изчезне завинаги от света.
„Защо, защо никой не се заема да оправи нещата? Бих помагал. Живота си бих дал за такъв лидер.
Явно великите мечти са вече минало. Всички добри хора като лейтенант Ван и Дрю Симс умряха, докато ги защитаваха. Трябва да съм единственият, който все още вярва в тях.“
Разбира се, и дума не можеше да става да си тръгне. Водеше го смесицата от гордост, инат и животински гняв. Със сигурност щеше да се стигне до бой. Независимо от резултата.
„Сигурно в рая или в ада има опълчение от идеалисти. Май скоро ще разбера.“
За щастие адреналинът не му бе замъглил съзнанието до такава степен, че да не може да изгради тактиката си. Щеше да обмисли действията си, докато чакаше да се стъмни.
Гордън отстъпи назад в сенките и един клон го закачи и смъкна шапката му. Улови я, преди да падне на земята и тъкмо се канеше отново да я сложи на главата си, когато спря и се вгледа в нея.
Насреща му блестеше излъсканият образ на конника — медна фигура, обрамчена с мото на латински. Гордън гледаше отблясъците на емблемата и лека-полека на лицето му се появи усмивка.
Щеше да е рисковано — вероятно много повече, отколкото да разчита на удар под прикритието на нощта. Но в идеята се съдържаше някаква симетрия, която му се хареса. Сигурно беше последният останал човек, който е способен да избере по-опасния път по чисто естетически причини. Това го радваше. Дори да се провалеше, планът пак щеше да си остане забележителен.