— Срамота. Разбира се, след войната радиовръзките прекъснаха… — започна да импровизира той, — …цялата тази радиация, нали разбирате. Но се надявах да използвам предавателя ви да докладвам на шефовете си.
Изрече последните думи с апломб. Този път нямаше мълчание. По парапета премина вълна от възклицания. Според Гордън, там се беше събрала по-голямата част от населението на Оукридж. Надяваше се стената да е достатъчно здрава. В плана му не се предвиждаше да влиза в града като Иисус Навин.
В главата му имаше съвсем друга легенда.
— Дайте светлина! — изкомандва кметът. — Не този фенер, идиот такъв! Другият, с огледалото! Да. Сега го насочи към онзи човек, искам да го погледна!
Появи се голяма лампа и светлината се насочи към Гордън. Той обаче беше подготвен и нито прикри очи, нито отклони поглед. Оправи кожената чанта и се обърна така, че да могат да разгледат добре костюма му. Фуражката стоеше килната на главата му.
Ропотът на тълпата се усили.
— Господин кмете — извика той. — Търпението ми се изчерпва. Вече имам какво да докладвам относно поведението на момчетата ви днес следобед. Не ме карайте да използвам правомощията си по начин, който ще бъде неприятен и за двама ни. На път сте да изгубите привилегията да комуникирате с останалата част от нацията.
Кметът внезапно се олюля.
— Комуникация? Нация? Що за дрънканици? Останала е само комуната в Блейквил, онези побъркани нещастници надолу към Кълп Крийк и дявол знае какви диваци по-нататък. Кой си ти, по дяволите?
Гордън докосна шапката си.
— Гордън Кранц от Пощенската служба на Съединените щати. Натоварен съм със задачата да възстановя пощенските връзки в Айдахо и долен Орегон и освен това съм главен федерален инспектор на района.
Само като си спомни колко му беше трудно да се прави на Дядо Коледа в Пайн Вю! На Гордън и през ум не му беше минавало да се представи за „федерален инспектор“ до момента, в който думите сами излетяха от устата му. Това вдъхновение ли бе или чиста лудост?
„Е, със същия успех могат да ме обесят и за нищо“, помисли си той.
Тълпата още повече се развълнува. Гордън на няколко пъти чу думите „навън“ и „инспектор“ — и особено „пощаджия“. Когато кметът извика да млъкнат, ропотът бавно премина във възбуден шепот.
— Значи си пощаджия — саркастично каза той. — За идиоти ли ни взимаш, Кранц? Лъскавата униформа те прави длъжностно лице, така ли? И на кое правителство? Как ще докажеш думите си? Докажи, че не си някой ненормалник, съвсем пощурял от радиационна треска!
Гордън извади документите, които беше изготвил само преди час с помощта на печата, намерен в пощата в Оукридж.
— Това са акредитивни писма…
— Запази си хартийките, хахо — грубо го прекъсна кметът. — Няма да позволим да дойдеш достатъчно близко и да ни докараш някоя зараза! — Той се обърна към тълпата и вдигна ръка във въздуха. — Всички вие помните как по време на Хаоса тук идваха всякакви луди и измамници и се обявяваха за какво ли не, от Антихриста до Мечо Пух. Е, това поне е факт, от който зависим всички ние. Смахнатите идват и си отиват, но съществува едно-единствено „правителство“… онова, което си имаме тук!
— Имаш късмет, че сега не са чумните години, хахо — отново се обърна към Гордън той. — По онова време такива като тебе ги подлагахме на незабавно лечение… чрез кремация!
Гордън тихо изруга. Местният тиран бе хитър и определено не се хващаше лесно на въдицата. Ако не пожелаеха да прегледат „акредитивните писма“, които беше изработил, цялото му пътешествие до града щеше да се окаже напразно. Гордън пусна в игра последния си коз. Усмихна се към тълпата, а същевременно му се искаше да сплете пръсти в молитва.
Извади от джоба на кожената си чанта малък пакет писма. Престори се, че рови из тях, въпреки че ги познаваше до едно.
— Има ли тук някой си… Доналд Смит? — извика той към хората.
Внезапно възбуденият шепот се усили. Изумлението на хората беше очевидно дори в тъмнината. Най-после един глас се обади:
— Той загина една година след войната! В последната битка за складовете.
В гласа на говорещия се долавяше трепет. Добре. Явно изненадата не бе единствената емоция, която влизаше в работа. Но въпреки това му трябваше нещо много по-сигурно. Кметът продължаваше да се взира в него, също толкова объркан, колкото и останалите, но когато проумееше опитите му, Гордън щеше да загази.