— Да, Джони. Благодаря ти — изправи се Гордън. Грабна шапката и якето си, след това посегна към пакета с така наречения доклад и писмото до госпожа Томпсън. — И така. Това са официалните пратки за първото ти пътуване към Кълп Крийк. Началник на пощата там е Рут Маршъл. Тя очаква куриер. Съгражданите й ще се отнесат добре с теб.
Джони пое пликовете така, сякаш бяха направени от криле на пеперуда.
— Ще ги пазя с цената на живота си, сър. — В очите на младежа засия гордост и твърда решимост да не подвежда Гордън.
— Никакви такива! — сопна се Гордън. Последното, което искаше, бе шестнайсетгодишният хлапак да пострада в защита на някаква химера. — Бъди благоразумен, както ти казах.
Джони преглътна и кимна, но Гордън не беше съвсем сигурен, че го е разбрал. Разбира се, на момчето му предстоеше вълнуващо приключение — да мине по горски пътеки, по които близо две десетилетия не бе стъпвал никой от селото му, и да се завърне като герой, с множество новини и истории. По хълмовете все още бяха останали отделни оцеленци. Но мястото беше отдалечено от река Роуг и по всичко изглеждаше, че Джони ще успее да стигне до Кълп Крийк и да се върне невредим.
Гордън почти успя да убеди сам себе си.
Той въздъхна и стисна младежа за рамото.
— Джони, отечеството ти няма нужда от теб мъртъв, а жив и готов да му служиш и в бъдеще. Ще го запомниш ли?
— Да, сър! — сериозно кимна момъкът. — Разбирам.
Гордън се обърна да загаси свещите.
Джони явно вече бе претърсил развалините на старата поща в Котидж Гроув, защото Гордън забеляза гордо поставената нашивка „Поща на САЩ“ върху грубата домашно тъкана дреха на момчето. Цветовете все още пазеха яркостта си.
— Вече събрах десет писма от хората от града и околните ферми — каза Джони. — Мисля, че повечето от тях не познават никого там на изток. Но въпреки това пишат — и за удоволствие, и с надеждата някой да им отговори.
Така че посещението на Гордън поне бе накарало хората да започнат по малко да упражняват умението си да пишат. Това беше цената на храната и подслона за няколко дни.
— Предупреди ли ги, че на изток от Пайн Вю пътят все още е опасен и абсолютно несигурен?
— Разбира се. Изобщо не ги е грижа.
— Добре тогава — усмихна се Гордън. — И без това пощите разнасят най-вече фантазии.
Момчето озадачено погледна към него. Но Гордън само нахлупи шапката на главата си и не му каза нищо повече.
Откакто напусна Минесота преди толкова години, рядко бе виждал такива богати и щастливи села като Котидж Гроув. Фермите произвеждаха с излишък. Опълчението бе добре обучено и за разлика от Оукридж, не се използваше срещу гражданите. Откакто надеждата да открие истинска цивилизация го напусна, Гордън постепенно стесняваше размаха на мечтите си и вече място като това му се струваше истински рай.
Имаше известна ирония във факта, че лъжата, която го бе превела невредим през подозрителните планински селца, сега не му позволяваше да остане тук. Поддържането на илюзията изискваше да продължава да се движи.
Всички му вярваха. И ако разбиеше илюзията, всички, дори добрите хора в града, щяха да го разкъсат.
Селото бе разположено в единия ъгъл на довоенния Котидж Гроув. Кръчмата беше хубава уютна постройка с две големи камини и бар, на който във високи и тънки глинени чаши се сервираше горчивата местна бира.
Кметът Питър фон Клийк седеше в крайното сепаре и водеше сериозен разговор с Ерик Стивънс, дядо на Джони и новоназначен началник на пощата в града. Мъжете изучаваха копие на написаните от Гордън „Федерални наредби“, когато двамата с Джони влязоха в кръчмата.
В Оукридж Гордън беше успял да отпечата няколко копия на стар ротатор, който някак си успя да накара да заработи. Положи много усилия, за да съчини тези писма. Трябваше да звучат убедително и в същото време да не осъждат пряко местните владетели и по този начин да не им дават повод да се страхуват от митичните Възстановени съединени щати… или от самия Гордън.
Засега тези листа бяха най-вдъхновяващата проповед.
Високият и мършав Питър фон Клийк се изправи, стисна ръката на Гордън и го поведе към мястото му. Барманът припряно донесе две чаши силна тъмна бира. Бе топла, разбира се, но невероятно вкусна. Кметът чакаше, като нервно пушеше лулата си, докато Гордън не остави с примляскване чашата си.