Настъпи мълчание. Гордън усещаше, че цялата кръчма слуша разговора.
— Ама че глупости! — Джони Стивънс поклати глава, сякаш се извиняваше за недомислиците на дядо си. — Не разбираш ли колко тежка е била войната? Всички самолети и сложните машини са били повредени от онова пулсово нещо, дето прекъсна всички радиовръзки още в началото на войната! А по-късно не е останал никой, който да знае как да ги оправи. А и не е имало резервни части!
Гордън примигна изненадан. Момчето си го биваше! Беше се родило след разпадането на индустриалната цивилизация и въпреки това схващаше същината на нещата.
Всеки знаеше за електромагнитните вълни от взривените в космоса гигантски водородни бомби, които в онзи ужасен първи ден извадиха от строя всички електронни устройства по целия свят. Но Джони бе разбрал колко взаимосвързана е машинната култура.
Все пак момчето сигурно беше наследило своята интелигентност от дядо си. Старият Стивънс изпитателно погледна Гордън.
— Вярно ли е това, инспекторе? Не са останали никакви техници и резервни части, така ли?
Гордън знаеше, че обяснението няма да издържи, ако не се впусне в подробности. Мислено благослови онези дълги часове, прекарани по разбитите пътища, откакто бе напуснал Оукридж — времето, през което бе доизмислил детайлите.
— Не, не съвсем. Електромагнитните вълни, взривовете и радиацията наистина разрушиха много неща. Болестите, вълненията и Тригодишната зима погубиха много образовани хора. Но всъщност не беше нужно кой знае колко време, за да се поправят част от машините. Някои самолети бяха поправени още в първите дни и са готови да отлетят. Възстановените съединени щати положиха много грижи за тях и те са в пълна изправност. Но не могат да излетят. Всички са приземени и това ще продължи с години.
— Защо, инспекторе? — Възрастният човек изглеждаше объркан.
— Поради същата причина, поради която нямаше да можете да чуете прогнозата за времето, даже да имахте работещо радио — отговори Гордън. Замълча за момент, за да подсили ефекта. — Заради лазерните сателити.
— Копелета! — удари по масата Питър фон Клийк. Погледите на всички в кръчмата се насочиха към него.
Ерик Стивънс въздъхна и хвърли на Гордън поглед, в който се четеше пълно доверие… или признание, че Гордън е по-добър лъжец дори от самия него.
— Какви… какви са тези ла…?
— Лазерни сателити. Ние спечелихме войната — обясни дядото на Джони. Той изсумтя при спомена за въображаемата победа, разгласявана навсякъде през седмиците преди началото на вълненията. — Но врагът трябва да е оставил в орбита деактивирани сателити. Програмирал ги е да изчакат няколко месеца или години, а после всяко нещо, което излъчи дори един сигнал по радиото или се опита да лети — прас! — Той разцепи въздуха с ръка. — Нищо чудно, че така и не успях да хвана каквото и да е с моята антена!
Гордън кимна. Историята бе толкова правдоподобна, че можеше да е и самата истина. Всъщност, надяваше се да е така. Това можеше да обясни мълчанието и пустото небе, без да е необходимо светът да е лишен напълно от цивилизация.
Как иначе можеха да се обяснят всички онези обгорени антени, на които беше попадал при пътуванията си?
— А какво прави правителството по въпроса? — нетърпеливо попита фон Клийк.
„Приказки“, помисли си Гордън. Лъжите му ставаха все по-големи и по-сложни и рано или късно щеше да се оплете в тях.
— Останали са неколцина учени. Надяваме се да открием в Калифорния средства за производство и изстрелване на орбитални ракети. — Той остави въпроса открит.
Хората изглеждаха разочаровани.
— Само да имаше начин да се свалят по-скоро проклетите сателити — въздъхна кметът. — Помислете си какво ще стане при цялата тази авиация! Представяте ли си колко неприятно изненадани ще останат следващия път холнистите, като видят освен фермери, няколко машини с надпис „Американски военновъздушни сили“!
Кметът доста сполучливо имитира картечница. Гордън се засмя заедно с другите. За момент всички се бяха превърнали във фантазиращи момчета.
Останалите мъже и жени се насъбраха наоколо, след като бе станало очевидно, че кметът и пощенският инспектор са приключили с деловата част. Някой извади хармоника. В ръцете на Джони Стивънс се появи китара. Скоро; всички пееха стари кънтри песни.
Настроението ставаше все по-добро. Надеждата беше силна като топлата тъмна бира, а вкусът й бе поне толкова добър.