Върху вратата имаше древен катинар и гравиран надпис:
Гласовете идваха отвътре… въпреки че бяха твърде неясни, за да разбере нещо. Една външна стълба водеше към горните етажи. Гордън отстъпи назад и видя открехната врата три етажа по-нагоре.
Знаеше, че за пореден път постъпва глупаво. Бе открил мястото и сега трябваше да се върне при понито си и колкото може по-бързо да изчезне оттук.
Гласовете отвътре станаха гневни. През процепа на вратата се чу звук от удар. Изпълненият с болка вик беше последван от груб мъжки смях.
Проклинайки характера си, който го караше да остане, вместо да избяга, както би постъпил всеки друг с поне малко мозък в главата, Гордън започна да се изкачва по бетонната стълба, като внимаваше да не издава нито звук.
Подът пред наполовина отворената врата беше покрит с всевъзможни боклуци, но иначе четвъртият етаж на студентския център изглеждаше непокътнат. Колкото и да бе странно, нямаше нито един счупен прозорец, въпреки че медните рамки бяха започнали да се покриват с патина. Под бледата светлина на атриума надолу се спускаше покрита с килим рампа, която свързваше етажите.
Докато внимателно се приближаваше към откритата централна част на сградата, Гордън изпитваше чувството, че се е върнал назад във времето. Търсачите бяха оставили непокътнати кабинетите на студентската организация с техните купища хартия. Таблата по стените все още бяха покрити с избелели обяви за спортни срещи, представления и политически дебати.
Само в отсрещния край имаше няколко яркочервени съобщения, свързани с катастрофата — последната криза, избухнала без никакво предупреждение и сложила край на всичко. Иначе цялата бъркотия изглеждаше някак уютна, радикална, ентусиазирана…
Младежка…
Той бързо стигна до спиралната рампа и започна да се спуска надолу към гласовете.
Балконът на втория етаж гледаше към централното фоайе. Гордън се сниши и пропълзя останалата част от разстоянието.
Два от прозорците откъм северната страна на сградата бяха разбити, за да направят място на две големи каруци. От шестте коня, завързани край западната стена зад редица флипери, се издигаше пара.
Сред изпочупените стъкла навън дъждът образуваше розови локви около няколко проснати тела на хора, убити неотдавна от автоматично оръжие. Само една от жертвите бе успяла да измъкне оръжието си при засадата. Пистолетът лежеше в локвата на сантиметри от неподвижната ръка.
Гласовете идваха отляво, където балконът правеше завой. Гордън предпазливо се промъкна напред и надзърна в другата част на Г-образното помещение.
В няколкото достигащи до тавана оцелели огледала можеше да види пода на стаята. До голямото огнище между огледалата бяха струпани купчина разбити мебели.
Той се притисна към прашния килим и подаде глава навън, само колкото да види четиримата въоръжени до зъби мъже, които спореха около огъня. Петият се бе излегнал върху диван, но автоматът му беше насочен към двамата пленници — момче на около деветгодишна възраст и млада жена.
Червените петна върху лицето й бяха с формата на човешка длан. Кестенявата й коса бе разпиляна. Тя притискаше към себе си момчето и гледаше със страх нападателите си. Нито един от двамата нямаше сили дори да заплаче.
Брадясалите мъже бяха облечени в камуфлажни гащеризони. На лявото ухо на всеки от тях висеше поне по една златна обеца.
„Оцеленци“. Гордън усети, че го залива вълна от отвращение.
Някога, преди Войната, в света съществуваше движение с няколко течения, вариращи от трезв стремеж за общо спасение до параноични антисоциални истерии. В известен смисъл самият Гордън можеше да се определи като „оцеленец“. Но думата беше придобила друго значение след опустошенията, които нанесоха последователите на най-лошото от теченията.
По всички места, които бе посетил, към тях се отнасяха по един и същ начин. Хората от всеки град или село обвиняваха мародерите за ужасните беди, довели до Колапса, повече, отколкото бомбите и бактериите на Врага, които бяха нанесли такива големи поражения по време на Едноседмичната война.
А най-лоши от всички бяха последователите на Нейтън Холн, „дано гние в ада“.