Но никой не предполагаше, че в долината на Уиламит са останали оцеленци! В Котидж Гроув Гордън научи, че последната голяма група е заминала преди години на юг от Роузбърг, в пущинаците на река Роуг!
Тогава какво правеха тези негодници тук? Придвижи се още малко напред и се заслуша.
— Не, командире, мисля, че не е редно да продължаваме това разузнаване. Тази птичка вече достатъчно ни изненада с тоя „Циклоп“, за който се изпусна преди да млъкне окончателно. Според мен трябва да се връщаме с лодките в Сайт Браво и да докладваме какво сме открили.
Говорещият беше дребен, плешив и жилав. Той грееше ръце на огъня с гръб към Гордън, преметнал оръжието на гръб с дулото надолу.
Едрият мъж, към когото се бе обърнал с „командир“, имаше белег от ухото до брадичката, отчасти скрит от растителността по лицето му. Той се ухили, показвайки няколко дупки между зъбите си.
— Да не искаш да кажеш, че вярваш на всички тия глупости? На дивотиите за някакъв си огромен компютър? Що за идиотщини! Наприказва ги всички тия, само за да ни спре!
— Така ли? А как тогава ще обясниш това?
Дребният мъж посочи към каруците. Гордън можеше да види края на по-близката в огледалото. Беше пълна с най-различни неща, несъмнено намерени тук в кампуса. Целият товар се състоеше не от друго, а от електроника.
Не земеделски сечива, дрехи или бижута. Електроника.
Гордън за първи път виждаше каруца да се пълни с подобни неща. Изводът накара пулса му да заблъска в ушите. Бе толкова възбуден, че когато дребният се обърна да вземе нещо от масата, едва успя да се отдръпне назад.
— А какво ще кажеш за това? — попита дребният оцеленец. Държеше в ръцете си игра, подобна на онази от Котидж Гроув.
Блеснаха светлинки и от малката кутийка се понесе висока писклива мелодия. Командирът продължително се зазяпа в нея. Накрая сви рамене.
— Това нищо не значи.
— Съгласен съм с Малкия Джим… — обади се един от другите.
— Той е Син пет — изръмжа едрият мъж. — Спазвай дисциплината!
— Добре де — кимна третият, стреснат от внезапното прекъсване. — Съгласен съм със Син пет. Май е по-добре да докладваме на полковник Безоар и на генерала. Може да се окаже важно за нахлуването. Ами ако тукашните селяни наистина имат някакви модерни технологии? Можем да се втурнем презглава срещу тях и да се натъкнем на тежки лазери или дявол знае какво… особено ако имат действащи самолети или кораби!
— Още една причина да продължим разузнаването — изръмжа водачът. — Трябва да разберем нещо повече за тоя Циклоп.
— Ама нали видя колко трудно я накарахме да каже дори онова, което научихме! А не можем да я оставим тук, докато продължаваме напред. Ако се върнем, ще я оставим в някоя от лодките и…
— Стига с тая проклета жена! Довечера ще й видим сметката. И на момчето също. Явно доста време си прекарал в планината, Син четири. Тия равнини са тъпкани с хубави птички. Не можем да рискуваме някоя от тях да се разписка, а и сто на сто не можем да я вземем със себе си нататък!
Спорът не изненада Гордън. Навсякъде, където успяваха да се установят, тези следвоенни ненормалници започваха, освен храна и роби, да отмъкват и жени. След първите няколко години клане, в повечето анклави на холнистите отношението мъже-жени беше далеч от нормалното. Днес жените бяха скъпа стока за тези мародери.
Нищо чудно, че някои от тези тук искаха да вземат жената със себе си. Гордън успя да види, че щеше да е доста красива, ако не бяха раните и смъртният страх в очите й.
Момчето в обятията й гледаше към мъжете със свиреп гняв.
Гордън предположи, че бандите от река Роуг сигурно са били обединени от някакъв обаятелен лидер. Очевидно планираха да нападнат до море, като заобиколят отбраната на Роузвил и долината на Камас, където фермерите някак успяваха да отблъскват постоянните им атаки.
Планът бе ужасен и като нищо можеше да сложи край на каквито и да е опити за цивилизация в долината на Уиламит.
Досега Гордън си казваше, че трябва да намери начин да стои настрана от всичко това. Но през последните седемнайсет години почти всички оцелели бяха застанали на едната или другата страна. Селата се принуждаваха да забравят враждите помежду си и да се обединяват, за да изкоренят подобни банди. Самият вид на камуфлажни дрехи и златни обеци навсякъде предизвикваше почти еднаква реакция — сякаш ставаше дума за лешояди. Гордън не можеше да напусне мястото, без поне да опита да удари мъжете по някакъв начин.