Човекът отдолу имаше остър слух. Серия куршуми профуча пред лицето на Гордън само миг, след като успя да се дръпне назад.
Настъпи тишина, ако не се смяташе грохотът на пулса в ушите му.
Ами сега?
Изведнъж се чу силен писък. Гордън повдигна глава и видя в огледалото замъглено движение… дребната жена се беше изправила срещу много по-едрия си враг с вдигнат над главата си стол!
Оцеленецът се обърна и стреля. Червени петна избухнаха по гърба на момичето и то се строполи на земята. Столът падна в краката на холниста.
Гордън сигурно бе чул щракането на спусъка, когато пълнителят на карабината се изпразни. А може би това беше само предположение. Независимо от причината, без да мисли, той скочи с протегнати напред ръце и дръпна спусъка на револвера. Продължи да натиска и след като патроните свършиха.
Врагът му остана прав, като държеше в лявата си ръка нов пълнител, готов да го зареди. Но върху камуфлажната му риза започнаха да се разширяват тъмни петна. Изненаданият му поглед срещна очите на Гордън през пушечния дим.
Карабината се изплъзна от внезапно отпусналите се пръсти и оцеленецът рухна на пода.
Гордън изтича долу и прескочи перилата на рампата. Първо спря при двамата мъже, за да се увери, че са мъртви. После забърза към смъртно ранената жена.
Устата й потрепери, когато повдигна главата й:
— Кой…
— Не говори — заповяда й той и изтри струйката кръв от устата й.
Зениците й се разшириха, предвещавайки настъпващата смърт. Очите й се спряха върху лицето му, върху униформата е избродираната емблема „Пощенска служба на Възстановените съединени щати“. В тях се четеше въпрос и почуда.
„Нека вярва — каза си Гордън. — Тя си отива. Нека поне умре с надежда.“
Но не можеше да се насили да произнесе думите — лъжите, които бе произнасял толкова често и които през последните няколко месеца го бяха довели толкова далеч. Не и този път.
— Аз съм просто пътник, госпожице — поклати глава той. — Просто… просто гражданин, притекъл се да помогне с каквото може.
Тя кимна. Изглеждаше леко разочарована, сякаш появата му не бе сама по себе си чудо.
— На север… — изхриптя тя. — Вземи момчето… Предупреди… Предупреди Циклоп…
В последната й дума Гордън долови уважение, преданост и вяра в спасението… всичко това само в изреченото с последния дъх име на някаква машина.
„Циклоп“, вцепенено си помисли той, докато полагаше тялото й на пода. Вече имаше още една причина да проследи легендата до самия й първоизточник.
Нямаше време да я погребе. Карабината на бандита имаше заглушител, но револверът на Гордън трещеше като гръмотевица. Другите със сигурност го бяха чули. Имаше само броени секунди да вземе детето и да се измъкне оттук.
Но само на три метра от него имаше коне, които можеше да открадне. А някъде на север лежеше нещо, за което младата жена бе решила, че си заслужава да се умре.
„Стига да е истина“, помисли си Гордън, докато посягаше към карабината и мунициите на врага.
Щеше да остави пощаджийското си представление в момента, в който откриеше някой, поел нещата в ръцете си и опитващ се да направи нещо. Щеше да му предложи себе си и помощта си, колкото и малко да беше това.
Дори на някакъв гигантски компютър.
Чуха се викове… които бързо приближаваха.
Обърна се към момчето, зяпнало го с широко отворени очи от ъгъла на помещението.
— Хайде — каза Гордън и го хвана за ръката. — По-добре ще е да яздим.
4. Харисбърг
Гордън препускаше с всички сили, здраво хванал детето на седлото пред себе си, далеч от ужасната сцена. Хвърли бърз поглед назад и видя, че трите фигури се целят в него. Един от бандитите коленичи, за да го вземе на мушка.
Той се приведе напред, стисна юздите и пришпори коня. Животното изпръхтя и зави зад ъгъла, точно когато куршумите откъртиха парчета гранит от отсрещната стена.
Поздрави се за хрумването си да разпръсне останалите коне преди да избяга. Но когато се обърна за последен път, с изненада видя, че го настига още един бандит, яхнал собственото му пони!
За миг изпита неоснователен страх. Щом са пипнали понито му, значи са попаднали и на торбите е пощата.
Отърси се от нелепата мисъл, докато насочваше коня към страничната улица. Майната им на писмата! И без това бяха само вещи. Сега значение имаше единствено фактът, че само един от оцеленците можеше да се изправи срещу него. А това изравняваше силите.