В центъра на всичко това, в огромна Фарадеева клетка, поддържан на въздушна възглавница, се намираше запечатан цилиндър, охлаждан с хелий. В него, захранван автономно и защитен, се намираше Милихром. Никой не беше в състояние да въздейства отвън върху отговорите на механичния мозък.
Цели часове стоя на опашка през онзи следобед. Най-после, когато дойде неговият ред да пристъпи напред и да се изправи срещу камерата, Гордън му зададе куп тестови въпроси, две гатанки и изиграха сложна игра на думи.
Спомняше си онзи светъл ден през пролетта на надеждата толкова ясно, сякаш бе вчера… приятния, нисък тембър, приятелския, открит смях на машината. През онзи ден Милихром се справи с всички предизвикателства и на свой ред отговори със серия сложни каламбури.
Машината меко го беше упрекнала, че не се е представил по най-добрия начин на неотдавнашния изпит по история…
След като редът му мина, Гордън се отдалечи, изпълнен със силна, опияняваща радост, че неговият вид е създал това чудо.
Безнадеждната война избухна малко по-късно. През седемнайсетте ужасни години той просто бе приел, че всички суперкомпютри са мъртви, както бяха мъртви надеждите на нацията и света. Но ето че по някакво чудо един от тях беше жив! Техниците в Орегонския университет някак си се бяха изхитрили да поддържат машината през всички тези години. Не можеше да се освободи от чувството, че е недостойно и нахално да позира пред тези мъже и жени.
Гордън благоговейно угаси лампата и си легна, заслушан в нощните звуци. Някъде в далечината музиката накрая млъкна, последвана от бурни аплодисменти. После чу как хората се разотиват по домовете си.
Най-после всичко се успокои. Чуваше се единствено вятърът и приглушеният шум на компресорите, които поддържаха деликатния мозък на Циклоп свръхохладен и работещ.
Имаше и още нещо. От нощта се понесе богат и нежен звук, който отначало не можеше да свърже с нищо.
След малко си спомни. Някой, вероятно един от техниците, беше пуснал класическа музика по стереоуредба.
„Стереоуредба“… Гордън се наслаждаваше на думата. Нямаше нищо против банджото и цигулките, но след петнайсет години… да чуе отново Бетовен…
Най-накрая заспа, а симфонията продължаваше да звучи в съня му. Тоновете се усилваха и утихваха, а накрая се смесиха с мекия, мелодичен глас, който му говореше през десетилетията. През мъглата на времето към него се протегна механична ръка и го посочи.
„Лъжец — меко и тъжно произнесе гласът. — Толкова много ме разочарова.
Как мога да ви помогна, създатели мои, когато говорите само лъжи?“
6. Дина
— Съхраняваме оборудването на Проекта на хилядолетието в старата фабрика. В началото беше много трудно. Не можем да започнем да строим истински роботи, каквито са плановете на Циклоп, докато не възстановим производствените мощности. — Човекът водеше Гордън нататък по коридора между лавици с инструменти от друга епоха. — Разбира се, първата ни работа беше да се помъчим да спасим колкото може повече от ръждата и разпадането. Тук държим само част от нещата. Останалият потенциал, който не ни е непосредствено необходим, се намира на други места.
Питър Ъейдж беше висок и слаб мъж с руса коса. Изглеждаше малко по-възрастен от Гордън и сигурно избухването на войната го бе заварило като студент в университета в Кървалис. Беше един от най-младите, носещи бялата, поръбена е черно дреха на служителите на Циклоп, но дори при него се забелязваха сиви коси по слепоочията.
Освен това Ъейдж бе чичо и единствения оцелял роднина на момчето, спасено в развалините на Юджийн. Мъжът не изрази по никакъв начин благодарността си, но се виждаше, че се чувства задължен към Гордън. Никой от висшестоящите служители не възрази точно той да покаже на посетителя програмата на Циклоп за преодоляване на тъмната епоха в Орегон.
— Започнахме да поправяме някои малки компютри и други прости машини — каза Ъейдж, докато минаваха покрай редици подредена и надписана електроника. — Най-трудното е да възстановим частите, които изгоряха в първите мигове на войната. Нали знаете за онези високочестотни излъчвания от първите бомби?
Гордън снизходително се усмихна и Ъейдж се изчерви. Той извинително вдигна ръка.
— Извинете ме. Просто съм свикнал да обяснявам нещата по-просто… Разбира се, вие на Изток сигурно знаете повече от нас за електромагнитните излъчвания.