Циклоп задълго замълча. На Гордън му се стори, че чува слаба въздишка, почти ридание. Но това, разбира се, бе плод на въображението му.
По време на паузата малките светлинки продължиха да мигат, сякаш безспирно повтаряха нещо на някакъв таен език. Гордън усети, че трябва да продължи да говори, иначе щеше да се изгуби в този хипнотизиращ мотив.
— А между другото, останалите големи компютри умряха в първите секунди на войната от електромагнитните вълни. Не мога да сдържа любопитството си да те попитам как оцеля ти?
Подобно на Гордън, машината сякаш се отърси от тъжните си размисли.
— Добър въпрос. Стана така, че моето оцеляване беше просто заради едно щастливо забавяне. Войната избухна по време на Деня на представянето ми в университета. Когато бомбите се взривиха, се случи така, че бях в моята Фарадеева клетка. Така че…
Колкото и да бе заинтригуван от историята на Циклоп, Гордън почувства моментен триумф. Беше поел инициативата и сега задаваше въпроси точно така, както би го направил един „федерален инспектор“. Хвърли поглед към сериозните лица на служителите и разбра, че е извоювал малка победа. Приемаха го съвсем сериозно.
Може би всичко това ще свърши работа.
И все пак се стараеше да не гледа към мигащите светлини. И скоро усети, че се изпотява, независимо от студа зад стъклото.
8.
Срещите и преговорите приключиха за четири дни. Внезапно настъпи време да тръгва, а Гордън съвсем не беше готов за това. Питър Ъейдж го придружи и му помогна да пренесе багажа си до конюшнята, където подготвяха конете.
— Съжалявам, че отне толкова много време, Гордън. Сигурно с нетърпение очакваш да продължиш работата си по установяването на пощенската мрежа. Циклоп само искаше да уточни най-подходящия за теб маршрут в северен Орегон.
— Всичко е наред, Питър — успокои го Гордън. — Забавянето не беше голямо, а съм много благодарен за помощта ви.
Известно време крачеха мълчаливо, а в главата на Гордън се въртяха объркани мисли. „Само да знаеше как ми се иска да остана. Само да имаше начин…“
Бе обикнал простото удобство на стаята си, разположена срещу Дома на Циклоп, обилната и вкусно приготвена храна, впечатляващата библиотека. Но сигурно най-много щеше да му липсва електрическата лампа до леглото. През последните четири вечери четеше преди да заспи — навик от младостта, бързо възвърнал се след дълги години потискане.
Двамата облечени в кожени якета пазачи козируваха, когато двамата с Ъейдж завиха покрай Дома на Циклоп и продължиха през моравата към конюшнята.
Докато чакаше Циклоп да подготви маршрута му, Гордън бе обиколил района около Кървалис, бе разговарял с много хора за модерното земеделие, за простите, но технологично напредничави занаяти, както и за теорията, върху която се държеше хлабавата конфедерация. Тайната беше проста. Никой не искаше да воюва, щом това можеше да означава отлъчване от рога на изобилието, който великата машина обещаваше, че някой ден ще се излее върху тях.
Но най-силно впечатление му направи един разговор. Беше проведен последната вечер с Дина Спърджън, най-младата служителка на Циклоп.
В компанията на две от нейните пратенички, те останаха до късно край камината, изпиха огромно количество чай, а той бе засипван с въпроси за живота си преди и след Безнадеждната война.
Гордън беше научил много трикове, за да избягва подробностите около „Възстановените съединени щати“, но нямаше никаква защита срещу подобен разпит. Дина изглеждаше много по-малко заинтригувана от онова, което въодушевяваше другите — възможността да общува с „останалата част от нацията“.
Не, тя искаше да научи за света преди и след бомбите. Особено се заинтересува от онази тежка и трагична година, която Гордън прекара с лейтенант Ван и взвода му. Искаше да знае всичко за всеки човек от него, за неговите недостатъци, за източника на смелост или упоритост, който го караше да продължи да се бори, много след като каузата вече бе загубена.
Не… не загубена. Гордън си го припомни тъкмо навреме, за да измисли успешен край на битката при Мийкър. Пристигна кавалерия. Житниците бяха спасени. Загинаха добри хора (Гордън спести подробностите за агонията на Кайлър и храбростта на Дрю Симс), но в неговия разказ смъртта им не беше напразна.
Разказа го по начина, по който трябваше да се случи, като усещаше в желанието си настоятелност, която го учуди. Жените слушаха с такова внимание, сякаш им разказваше приказка за лека нощ… или им съобщаваше важна информация, за която още на следната сутрин щяха да се явяват на изпит.