„Иска ми се да зная какво точно слушат… какво се опитват да открият в моята малка, ужасна история.“
Може би се дължеше на факта, че районът бе мирен от толкова много време, но Дина искаше да научи и за най-лошите хора, които му се беше случвало да срещне… както и всичко, което знаеше за разбойниците, хипероцеленците и холнистите.
„Ракът в сърцето на ренесанса от края на века… дано гориш в ада, Нейтън Холн.“
Дина продължи да задава въпроси, дори след като Трейси и Мери Ан заспаха край огъня. При нормални обстоятелства щеше да се възбуди от близостта и проявеното внимание от страна на красива жена. Но това не бе като с Аби в Пайн Вю. В този смисъл Дина със сигурност не беше безразлична към него. Само че просто изглеждаше по-заинтересувана от стойността му като източник на информация. И тъй като той бе тук само за няколко дни, тя без никакво колебание беше избрала по какъв начин да го използва.
Гордън откри, че жената в известен смисъл е смаяна и очарована от него. И че ще се чувства нещастна, когато си тръгне.
Но сигурно щеше да е единствената. Той ясно бе усетил, че другите служители ще го изпратят с облекчение. Това се отнасяше дори за Питър Ъейдж.
„Какво пък, такава ми е ролята. Тя ги прави нервни. А вероятно дълбоко в себе си усещат някаква неискреност. Не бих могъл да ги обвинявам.“
Дори да вярваха на историята му, повечето техници нямаха много причини да харесват представителя на някакво „правителство“, защото то рано иди късно щеше да се намеси в делата, на които бяха посветили живота си. Те говореха за жаждата си за контакт с външния свят. Но Гордън чувстваше, че повечето от тях в най-добрия случай просто се преструват.
Не че имаше от какво да се страхуват.
Все още не беше сигурен за мнението на самия Циклоп. Машината, поела върху себе си съдбата на цялата долина, се държеше двусмислено или дистанцирано по време на последвалите срещи. Нямаше шеги и остроумни каламбури, а само гладки и сериозни разговори. Тази хладина бе много разочароваща след спомените за отдавна отминалия ден в колежа в Минеаполис.
Разбира се спомените му за онзи суперкомпютър може би бяха разкрасени с времето. Циклоп и неговите служители бяха свършили толкова много работа тук. Той не беше човекът, който можеше да отсъди.
Минаха покрай опожарените руини на някакви стари сгради, Гордън се огледа.
— Тук май се е водило доста тежко сражение — гласно отбеляза той.
Питър се намръщи от спомена.
— Точно тук отблъснахме една от тълпите по времето на бунтовете против машините. Виждаш ли разрушените трансформатори и стария авариен генератор? След като ги взривиха, трябваше да преминем на вятърните и водните турбини.
Купчини черни останки от машините лежаха на местата, където техници и учени отчаяно се бяха сражавали, за да защитят делото на своя живот. Това накара Гордън да си спомни за другия проблем.
— Продължавам да мисля, че трябва да се направи още нещо срещу евентуалното нападение на оцеленците, Питър. А то ще се състои скоро, ако съм чул добре онези разузнавачи.
— Но ти призна, че си чул само части от разговора и може да си останал с погрешно впечатление — възрази Ъейдж. — Разбира се, ще подсилим патрулите, веднага щом сме в състояние да отделим свободни хора. Ала трябва да разбереш, че Циклоп има свои собствени методи за взимане на решение. От десет години насам не е имало всеобща мобилизация. Ако Циклоп поиска такава и се окаже, че е било фалшива тревога… — той остави изречението недовършено.
Гордън знаеше, че местните старейшини на селата се отнасят с подозрение към думите му. Не искаха да отделят хора от ежедневната полска работа. А Циклоп изрази съмнение, че бандите на холнистите действително са в състояние да се организират за истински сериозен удар на неколкостотин километра от собствените си леговища. Това просто не било характерно за техния манталитет, обясни машината.
Гордън трябваше да се съгласи със становището на Циклоп. В края на краищата в неговата памет бяха вкарани всички написани някога трудове по психология. Както и трудовете на самия Холн.
Може би разузнавачите бяха тръгнали просто да грабят и говореха такива велики неща, само за да се окуражават един друг.
Може би.
„Е, стигнахме.“
Конят му, великолепен силен жребец, вече беше оседлан. Другият — прекрасна едра кобила — носеше екипировката и пощата. Щеше да е истинско чудо, ако някой от петдесетте получателя все още бе останал жив. Но за оцелелите дори само едно-единствено писмо щеше да означава много и щеше да положи началото на продължителния, мъчителен процес на възстановяване на контактите.