Гласът на кмета заглъхна, когато видя инспектора да седи неподвижно, вперил поглед в пространството.
„Делфи“, едва доловимо въздъхна Гордън.
След това започна лудото препускане в нощта.
Годините, прекарани в несгоди, бяха калили Гордън, а през цялото това време хората в Кървалис бяха живели в благоденствие. Беше лесно като детска игра да се промъкне покрай постовете. Продължи по пустите улици покрай университетския кампус и отдавна изоставения Морлънд Хол. Гордън отдели десет минути да успокои и нахрани коня си. Искаше животното да е във форма, ако му се наложеше бързо да се измъква.
Домът на Циклоп се намираше съвсем наблизо. Когато приближи, той забави крачка.
Скри се сред развалините на стария генератор, когато покрай него минаха двама пазачи, увити в мушамите си и криещи оръжието от дъжда. Докато клечеше зад стените, до него достигна миризмата на изгоряло. След всички тези години тя все още се чувстваше.
Какво му бе разказал Питър Ъейдж за онези първи дни, когато властта паднала и започнали бунтовете? Че след взривяването на генератора преминали на вятърни и водни турбини.
Гордън не се съмняваше, че това е щяло да свърши работа, ако е било извършено навреме. Но дали е било?
Когато стражите се отдалечиха, той забърза към страничния вход в Дома на Циклоп. Счупи катинара с едно-единствено рязко движение с помощта на взетия специално за целта лост. Ослуша се и като не чу никакви признаци на тревога, се вмъкна вътре.
Задните помещения на Дома на Циклоп изглеждаха доста по-неприветливо от представителните. Части от забравени компютърни ленти, книги и всякакви други неща лежаха под дебел слой прах. Гордън си проправи път към централния служебен коридор, като на два пъти за малко не се спъна в тъмното. Скри се зад една двойна врата, когато наблизо мина някой, свиркайки с уста. След това се изправи и погледна през процепа.
Мъж с дебели ръкавици, облечен в черно-бялата дреха на служител, спря пред вратата в дъното на помещението и остави на пода тежката и смачкана чанта за пикник, от която се виеше дим.
— Хей, Елмър! — почука той на вратата. — Нося още сух лед за нашия господар. Хайде, побързай! Циклоп трябва да яде!
„Сух лед“, отбеляза си Гордън. Около капака на контейнера се стелеше тежка пара.
— Спокойно де — обади се втори глас зад вратата. — На Циклоп нищо няма да му стане, ако почака някоя и друга минута.
Най-после вратата се отвори и в стаята нахлуха светлина и тежките звуци на рокендрол.
— Защо се забави толкова?
— Бях зает! Стигнах до сто хиляди точки и не исках да прекъсвам…
Вратата се затвори и Гордън не успя да чуе края на самохвалствата на Елмър. Промъкна се бързо нататък. След малко доближи друга стая, вратата на която бе леко открехната. Отвътре се процеждаше тънък лъч светлина. Някой разгорещено спореше. Гордън спря. Беше разпознал част от гласовете.
— Трябваше да го убием — каза някой. Приличаше на гласа на д-р Гроубър. — Можеше да направи всичко на пух и прах.
— Преувеличаваш опасността, Ник. Не мисля, че представлява чак толкова голяма заплаха — това беше гласът на най-възрастната служителка на Циклоп. Не можеше да си спомни името й. — Всъщност, човекът ми се вижда по-скоро безвреден.
— Така ли? А чу ли го какви въпроси задаваше на Циклоп? Не е тъп селяк, на каквито са се превърнали нашите хора след всички тези години. Умът му сече като бръснач! И си спомня страшно много от старото време!
— И какво? Може би трябваше да се опитаме да го привлечем на наша страна.
— Как ли пък не! Всеки може да види, че е идеалист. Никога нямаше да се съгласи. Единствената ни възможност е да го убием! Още сега! И да се надяваме, че ще минат години, преди да пратят някой друг вместо него.
— Ти си направо луд — отговори жената. — Даваш ли си сметка какви ще са последствията, ако се усъмнят в нас!
— Марджъри е права — това бе гласът на самия д-р Тейгър. — Ако това се разкрие, срещу нас ще се изправят не само нашите хора в Орегон, а и цялата страна.
Настъпи продължително мълчание.
— И все пак още не съм убеден, че той наистина е… — Гроубър беше прекъснат, този път от мекия глас на Питър Ъейдж.
— Забравили ли сте защо никой не трябва да го докосва дори с пръст?
— Това пък защо?
— Стига, човече. — Гласът на Питър премина в шепот. — Не ти ли стана ясно кой е този човек? И кого представлява? Давате ли си сметка колко ниско сме паднали, че да мислим как да го убием, когато му дължим признателност и съдействие във всичко!