Гордън погледна нагоре към склона. Да, оттук бе в състояние да прецени, че на запад, близо до по-рядко използвания проход, може да има малка пещера, естествено защитена и трудно откриваема.
Той мрачно се усмихна и също зави на запад. Планът за засада се провали, но ако побързаше, можеше да изпревари бандитите преди да са се прибрали и вероятно да има няколко минути да открадне онова, от което имаше нужда — храна, дрехи и нещо, в което да ги носи.
А ако убежището им не беше празно?
Тогава сигурно щеше да успее да вземе жените им за заложници и да направи опит да се спазари с тях.
„Да, така е много по-добре. Както тиктакащата бомба е далеч за предпочитане пред това да тичаш с нитроглицерин.“
Честно казано, не му харесваше нито една от възможностите.
Затича се, като се навеждаше под клоните и избягваше изсъхналите дънери. Скоро изпита странен прилив на сила. В момента дори типичните му колебания не бяха в състояние да го спрат. Адреналинът му се покачваше, треската от предстоящата битка го караше да се движи толкова бързо, че храстите се носеха покрай него като в мъгла. Засили се да прескочи един гниещ дънер, полетя…
Приземяването беше съпроводено с изгаряща болка в левия крак. Нещо го прободе през тънките мокасини. Просна се по очи върху покритото с дребни камъчета корито на някакъв пресъхнал поток.
Гордън се претърколи, като притискаше нараненото място. През насълзените си и замъглени от болка очи видя, че се е спънал в дебел и покрит с ръжда стоманен кабел, несъмнено останал от древни дървосекачи отпреди войната. Отново мислите му бяха абсурдно рационални, докато кракът му потрепваше от болка.
„Осемнайсет години от последната инжекция против тетанус. Страхотно.“
Кабелът не го беше пробол. Само се бе спънал в него. Но и това бе достатъчно неприятно. Хвана се за бедрото и стисна зъби в опит да сподави напиращия в гърдите му див рев.
Накрая треперенето отслабна и той се довлече до едно паднало дърво, седна и се облегна на дънера. Стенеше през зъби, докато вълните от болката постепенно отслабваха.
В същото време чуваше бандитите, които минаваха недалеч отдолу и по този начин го лишаваха от единственото му предимство.
„Дотук с големите планове да ги изненадам в бърлогата им.“ Гласовете им заглъхнаха нагоре по пътеката.
Използвайки лъка като патерица, Гордън опита да се изправи. Предпазливо пренесе тежестта върху левия си крак и откри, че той може да го издържи, въпреки че леко трепереше.
„Преди десет години щях да скоча веднага на крака и да продължа да тичам. Изправи се пред фактите, Гордън. Остарял си. Изхабен си. В днешно време да си трийсет и четири годишен самотник е все едно да се готвиш за смъртта.“
С идеята за засада бе свършено. Не можеше дори да преследва бандитите нагоре по склона. Щеше да е безсмислено да се мъчи да открие следите им в безлунната нощ.
Треперенето намаля и той направи няколко крачки. Не след дълго беше в състояние да се движи, без прекалено да разчита на импровизираната патерица.
Това добре, но накъде? Най-добре щеше да е да използва остатъците от деня и да потърси някаква пещера, куп борови иглички, нещо, което да му даде шанс да изкара нощта.
Застудяваше. Гордън наблюдаваше как сенките се катерят нагоре, сливат се и покриват склоновете на близките планини. Червеното слънце се виждаше между заснежените върхове отляво.
Гледаше на север, все още неспособен да събере сили да продължи, когато вниманието му привлече внезапен блясък в гората на отсрещния склон на прохода. Като щадеше наранения си крак, направи няколко крачки натам. Намръщи се.
Опустошили голяма част от сухите Каскади, горските пожари бяха пощадили гъстите гори в тази част на планината. Но нещо от другата страна на пътя улавяше слънчевата светлина подобно на огледало. По гънките на хълмовете той заключи, че отражението може да се види само оттук, и то през късния следобед.
Значи предположението му бе погрешно. Леговището на бандитите не се намираше в кухината нагоре по склона, а много по-близо. Чист късмет беше, че не се е натъкнал на него.
„Подсказваш ми, а? И то точно сега? — укори живота той. — Сякаш си нямам достатъчно проблеми, та ми подхвърляш сламка като на удавник?“
Надеждата бе пагубна привичка. Тя го беше накарала да прекара половината си живот в пътуване на запад. Само няколко мига след като почти се бе предал, Гордън откри, че крои нов план.
Може би трябваше да се опита да обере колибата, пълна с въоръжени мъже? Представи си как изритва вратата пред изненаданите им погледи с револвера в едната ръка, докато ги връзва с другата!