Всъщност, защо не? Можеше да са пияни, а той бе достатъчно отчаян, за да опита. Дали щеше да успее да вземе заложници? По дяволите, дори една млечна коза щеше да е по-ценна от ботушите му! Да не говорим какво би получил в замяна на някоя жена.
Идеята не му хареса. Всичко щеше да зависи от реакцията на шефа. Щеше ли кучият му син да проумее тайната сила на един отчаян човек и да го остави да си иде с всичко, което му бе необходимо?
Гордън беше виждал смели и разумни хора да вършат глупости. При това доста по-често, отколкото можеше да се предполага. „Ако се стигне до преследване, с мен е свършено. Точно сега не бих могъл да надбягам и язовец.“
Хвърли поглед към отражението отсреща и реши, че възможностите му за избор са нищожни.
Отначало напредваше бавно. Кракът продължаваше да го боли и се налагаше да спира на всеки неколкостотин крачки и да оглежда сливащите се и пресичащи се пътеки, за да открие следите на враговете си. Откри, че се взира в сенките за евентуални засади, и си наложи да не го прави. Тези мъже не бяха холнисти. Всъщност, изглежда бяха мързеливци. Гордън предполагаше, че ако изобщо имат такива, постовете им сигурно са в непосредствена близост до дома им.
С напредването на тъмнината следите се губеха в песъчливата почва. Но той знаеше накъде да върви. Отражението вече не се виждаше, но дерето от отсрещната страна се открояваше като тъмен, покрит с дървета V-образен силует. Избра подходящата посока и с ускорен ход тръгна натам.
Бързо се смрачаваше. От мъгливите върхове духаше пронизващ, влажен вятър. Накуцвайки, Гордън се изкачваше нагоре по сухото корито на потока, като на места си помагаше с пръчката. А когато смяташе, че се намира на не повече от четиристотин метра от целта си, пътеката внезапно изчезна.
Държеше ръцете си протегнати напред в опит да запази лицето си, докато се промъкваше през сухите храсти. Полагаше всички усилия да сподави застрашително напиращото желание да кихне в надигналия се прах.
От планините се спускаше смразяваща нощна мъгла. Скоро земята щеше да се покрие с искрящ скреж. Гордън трепереше, но не толкова от студа, колкото от нерви. Знаеше, че все повече се приближава до целта. Така или иначе щеше да се изправи пред смъртта.
На младини бе чел за герои — истински и измислени. Щом ставаше напечено, почти всеки от тях беше в състояние да забравя личните си проблеми и болки, поне докато опасността не преминеше. Но явно умът на Гордън не работеше по този начин. Вместо това мислите му ставаха все по-объркани.
Не се съмняваше в онова, което трябваше да направи. Независимо от принципите, според които живееше, постъпката му бе правилна. Изискваше я собственото му оцеляване. И дори ако се наложеше да умре, поне щеше да види сметката на неколцина негодници и така да направи планината малко по-безопасна за бъдещите пътници.
Въпреки това, колкото повече наближаваше моментът на конфликта, толкова повече разбираше, че не би искал съдбата да го доведе дотук. Не му се искаше да убива никого.
Същото беше дори, когато с останките от взвода на лейтенант Ван се бореше да спаси мира, а заедно с него и малка част от нацията — която вече не съществуваше.
И в края на краищата бе избрал живота на странстващ певец, актьор и работник, отчасти заради възможността да продължава да пътува, да търси някъде светлина.
Малко от оцелелите след войната групи бяха склонни да приемат аутсайдери за нови членове. Разбира се, жените винаги бяха добре дошли, но някои приемаха и мъже. Често се налагаше новият мъж да се изправи на смъртен двубой, за да си извоюва правото да седне на общата маса, или пък да донесе скалп на някой от съседния клан, за да докаже силата си. Наистина, в равнината и в Скалистите планини не бяха останали много истински холнисти. Но голяма част от оцелелите групи изискваха от него да участва в ритуали, с които Гордън не искаше да има нищо общо.
И ето че сега, докато броеше патроните, част от него хладно отбеляза, че може би ще стигнат за всички бандити.
На пътя му се изпречи поредният бодлив храсталак. Този път Гордън го заобиколи, като внимаваше къде стъпва в спускащия се мрак. Изострено през последните четиринайсет години пътешествия, чувството му за ориентация бе автоматично. Движеше се тихо и предпазливо, без да излиза от водовъртежа на собствените си мисли.
Беше истинско чудо, че човек като него бе оцелял толкова дълго. Хората, които познаваше и на които се възхищаваше като момче, бяха умрели заедно с всички свои надежди. Светът на мечтателите като него самия изчезна, когато той бе едва на осемнайсет. Много по-късно започна да разбира, че неговият неумиращ оптимизъм трябва да е плод на някаква истерична лудост.