„По дяволите, та днес всеки е луд.“
„Да — отговори си той. — Но днес параноята и депресията ти помагат да оцелееш. Идеализмът е чиста глупост.“
Гордън спря. Вгледа се в храстите и на около метър навътре видя няколко боровинки, случайно пропуснати от черната мечка. Мъглата изостряше обонянието му и можеше да долови слабия им аромат, носещ се във въздуха.
Без да обръща внимание на тръните, той навлезе в храстите и набра пълна шепа боровинки. Вкусът им беше едновременно тръпчив и сладък. Като самия живот.
Здрачът отстъпваше пред тъмнината и през облаците започнаха да блещукат звезди. Студеният вятър пронизваше съдраната му риза и му напомняше, че е време да пристъпи към действие, ако не иска пръстите му да замръзнат дотолкова, че да не може да натисне спусъка.
Почисти бодилите от панталоните си и заобиколи храсталака. Внезапно на около трийсетина метра от него потъмняващото небе се отрази в стъклото на широк прозорец.
Гордън се притаи сред тръните. Извади револвера и хвана китката си с лявата ръка, докато успокои дишането си. След това провери оръжието. То изщрака с тихо, почти нежно механично задоволство. Оскъдните муниции тежаха във вътрешния му джоб.
Пренебрегвайки новите драскотини, Гордън затвори очи и започна да медитира, като се молеше за спокойствие и разбира се за прошка. Единствено ритмичното свирене на щурците придружаваше дишането му в ледения мрак.
Около него се носеше студена мъгла. „Не въздъхна той. — Просто няма друг начин.“ Вдигна оръжието и започна да се промъква напред.
Постройката пред него определено изглеждаше особена. И главно защото далечното парче стъкло бе тъмно.
Това беше странно, но още по-странна бе тишината. Мислеше си, че бандитите са запалили огън и бурно празнуват.
Бе толкова тъмно, че почти не можеше да вижда собствената си ръка. Дърветата се извисяваха наоколо му като гигантски тромави троли. Стъклото като че ли изпъкваше на фона на някаква черна сграда и отразяваше сребристите отблясъци на минаващите по небето облаци. Между Гордън и неговата цел се извиваха редки вълма мъгла, които правеха гледката още по-призрачна.
Той бавно и предпазливо се придвижи напред. Не беше моментът да настъпи сух клон или да се натъкне на някой остър камък, докато се прокрадваше в мрака.
Хвърли поглед нагоре и отново го изпълни зловещо усещане. В сградата пред него, която можеше да различи само като силует зад бледо сияещото стъкло, имаше нещо нередно. Нещо в нея не изглеждаше както трябва. Приличаше на голяма кутия, чиято горна част сякаш се състоеше от един-единствен прозорец. Материалът под него повече приличаше на боядисан метал, отколкото на дърво. А по ъглите…
Мъглата ставаше все по-гъста. Гордън разбираше, че перспективата му е изкривена. Очакваше да види къща или голяма колиба. Скоро осъзна, че всъщност се намира много по-близо, отколкото е предполагал. Формата му бе позната, като че ли…
Стъпи върху някакъв клон. Пукотът отекна в ушите му, той се приведе и се взря в мрака с отчаяна напрегнатост, едва ли не по-силна от зрението му.
Сухата мъгла сякаш се подчини и внезапно отстъпи. Зениците на Гордън се разшириха, когато откри, че се намира на по-малко от два метра от прозореца… стъклото отразяваше лицето му, облещено и разрошено… а зад него видя маската на смъртта — череп, приветствено ухилен насреща му.
Гордън замръзна хипнотизиран, обладан от суеверен ужас. Не можеше да помръдне оръжието си, нито дори да накара гърлото си да издаде звук. Мъглата заприижда отново, докато се вслушваше, за да открие доказателство, че наистина е полудял и отчаяно се молеше мъртвешката глава да е само илюзия.
„Уви, горкият Гордън!“ Образът на смъртта зад отражението му сякаш се ухили още повече. Никога през всички тези страшни години Смъртта — господарят на света — не му се бе явявала като призрак. Парализираният му ум не можеше да мисли за нищо. Той чакаше, неспособен да отклони поглед или дори да помръдне. Черепът и неговото собствено лице… лицето и черепът… Нещото го беше сграбчило без съпротива и изглежда се задоволяваше да се хили насреща му.
Внезапно на помощ му се притече чисто земен, животински инстинкт.