Аз и Гърка пеехме „Мама Макри“, „Надолу по потока на воденицата“ и „Усмихни се, усмихни се“. Както си пеехме, стигнахме до оня знак — „Към плаж Малибу“. Тя зави. По принцип трябваше да продължи направо. Има два пътя до брега — единият, по който карахме ние, е на около десет мили навътре, а другият се пада вляво и върви успоредно на крайбрежието, във Вентура двата се събират и продължават покрай океана към Санта Барбара, Сан Франциско или закъдето си тръгнал. Идеята беше следната: понеже тя никога не е била в Малибу, а там живеят всички филмови звезди, да се спуснем няколко мили надолу, уж да разгледа, а после да обърнем и да се върнем на главния път. Реално обаче замисълът беше друг: този участък е най-разбитото шосе в целия окръг, една катастрофа там не би изненадала никого, дори ченгетата не биха се усъмнили — тъмно е, коли почти не се движат, няма къщи, няма нищо. Идеален терен за онова, което бяхме тръгнали да правим.
Гърка изобщо не се усети. Минахме покрай един летен къмпинг, наричаха го Малибу Лейкс, беше малко по-нагоре към хълма. В клуба имаше танци, а в езерото бяха пуснали канута и в тях се возеха влюбени двойки. Подвикнах им нещо. Гърка и той — да не остане по-назад:
— Дай й една и от мен!
Нямаше кой знае какво значение, но все пак беше следа — нещо, за което да се хванат, ако изобщо се стигне дотам.
Запъплихме по склона. Пред нас имаше три мили нагорнище. Бях й казал как да го мине и почти през цялото време беше на втора. Отчасти това се налагаше, защото завоите следваха един след друг и тя така или иначе трябваше да превключва постоянно на втора, но всъщност целта ни беше двигателят да прегрее. За всичко бяхме помислили, щеше да се наложи доста да обясняваме.
Тогава той погледна навън — пълен мрак, див планински пейзаж и никаква светлинка, нито къща, нито бензиностанция, нищо! Опомни се и каза:
— Чакай, чакай. Обърни! Леле, объркали сме пътя!
— Не сме, не сме, аз знам къде сме. Оттук се стига до плажа. Нали ти казах, че искам да го видя — отвърна Кора.
— Карай бавно!
— Аз карам бавно!
— Още по-бавно! Ще ни изтрепеш!
Стигнахме до върха и започнахме да се спускаме. Тя изключи двигателя. Когато вентилаторът спре, тези коли много бързо прегряват.
Долу пак запали. Погледнах термометъра на таблото. Показваше над деветдесет градуса. Започна ново изкачване и стрелката тръгна нагоре.
— Да, сър, да, сър.
Това беше сигналът ни. Едно от онези глупави неща, които човек би казал по всяко време и на които никой не обръща внимание.
Кора спря. Под нас имаше урва. Беше толкова дълбока, че не се виждаше къде свършва. Трябва да е била към петстотин стъпки.
— Май трябва да оставя колата да поизстине.
— Ами как няма да я оставиш! Гледай, Франк! Гледай само колко показва!
— Колко?
— Деветдесет и пет! Още малко и ще заври!
— Нека ври! — Вдигнах гаечния ключ. Бях го приготвил между краката си.
Но точно тогава откъм върха се появиха светлинки на кола. Трябваше да изчакам. Може би само минута, докато отмине.
— Хайде, Ник, изпей някоя песен!
Той погледна към мъртвилото навън и май никак не му беше до песни. После отвори вратата и слезе. Започна да повръща точно когато другата кола минаваше покрай нас. Втренчих се в номера, исках да го запомня. После избухнах в смях.
Кора се обърна и ме погледна.
— Няма проблем. Нека ни запомнят с нещо. „И двамата бяха живи, когато минахме покрай тях.“
— Видя ли номера?
— 2R-58–01.
— 2R-58–01. Добре. И аз го запомних.
— Окей.
Гърка се върна, изглеждаше по-добре.
— Чу ли това? — попита ме той.
— Кое да чуя?
— Когато се смееше. Ехото. Хубаво ехо.
Изведнъж се провикна — не беше песен, а само един висок тон като онези от плочите на Карузо. После рязко спря и се ослуша. Ехото върна същия тон — ясен и чист — и замлъкна.
— Като мен ли звучеше?
— Абсолютно, едно към едно.
— Леле, супер! — дивеше се Гърка.
Стоя там пет минути, крещеше и чакаше ехото да отвърне. За пръв път в живота си чуваше как звучи собственият му глас! Изглеждаше доволен — като маймуна, която току-що се е видяла в огледалото.
Кора не откъсваше очи от мен. Трябваше да действаме.
Подхвърлих му заядливо:
— Абе ти да не мислиш, че си нямаме друга работа, ами теб ще слушаме цяла нощ? Хайде влизай в колата и да потегляме.
— Става късно, Ник! — обади се тя.