— Добре де, добре! — Той се качи в колата, като изви един последен тон и подаде лице през прозореца.
Застопорих краката си под седалката; брадичката му беше точно над спуснатото стъкло, когато го халосах с ключа. Главата му се пръсна, усетих как се разпуква и раздробява. Тялото му се загърчи на седалката и се сви, както котка се свива да спи на диван.
Докато спре да мърда, мина цяла вечност. Тогава Кора се задави, не можеше да преглътне. Накрая изстена, защото в този миг се върна ехото от гласа му. То поде високия тон точно като Гърка, засили се, спря, и зачака.
Осма глава
Не обелихме нито дума, но тя си знаеше какво трябва да прави. Прехвърли се на задната седалка, а аз — на предната. Огледах гаечния ключ на светлината от таблото. По него имаше капки кръв. Отворих бутилка вино и излях малко отгоре. Кръвта се отми. Така сипах виното, че да полея и Гърка. После избърсах ключа в дрехите му и го подадох на Кора. Тя го бутна под седалката. Излях малко вино и там, където бях забърсал ключа, после ударих бутилката във вратата и тя се пукна. Оставих я върху него и запалих двигателя. Виното заклокочи и прокапа през пукнатината.
След малко минах на втора. Не можех да катурна колата в оная пропаст, защото после нямаше начин да слезем до долу. Освен това, ако я бях бутнал, как щяхме да обясним факта, че ние двамата сме останали живи? Подкарах бавно на втора, докато стигнахме до едно място, където дефилето беше дълбоко само петдесетина стъпки. Колата стигна до ръба, и без да изключвам от скорост, сложих крак на спирачката и дръпнах смукача. Когато предното дясно колело пропадна, натиснах силно спирачката. Колата угасна. Точно това исках да стане. Трябваше да е на скорост и на контакт, та двигателят да я удържа по нанадолнището, докато ние свършим каквото трябва.
Слязохме на пътя, но без да стъпваме на банкета, за да не останат следи. Кора ми подаде камъка и дъската, които бях приготвил.
Сложих камъка под задния мост — така го бях подбрал, че си пасваше идеално. Дъската пъхнах над камъка, точно под моста.
Побутнах колата. Тя се заклати, но само толкова.
Опитах пак. Наклони се, а аз започнах да се потя. Бяхме само двамата и трупа в колата. Ами ако не успеем да я обърнем?
Натиснах отново, този път и Кора помогна. Изведнъж колата се стрелна по урвата с гръм и трясък. Сигурно се е чуло поне на една миля.
Останахме проснати по очи на шосето. Шумът беше убийствен.
В един момент колата спря. Светлините бяха включени, но слава Богу не пламна. Страхувах се да не избухне, защото тогава нямаше как да обясним защо не сме изгорели и ние.
Грабнах камъка и го запокитих надолу. После взех дъската, качих се горе и я оставих на самото шосе. Не се притеснявах за нея — там беше пълно с дъски, изпопадали от камионите, колите минаваха през тях и ги правеха на парчета. Моята дъска беше просто една от тях — беше стояла на пътя цял ден и по нея имаше следи от гуми, а краищата й бяха очукани.
Върнах се, грабнах Кора на ръце и се спуснах по склона. Носех я, за да няма нейни следи. Моите стъпки не бяха проблем, скоро наоколо щеше да се напълни с мъже, които щяха да оставят десетки отпечатъци от обувки, обърнати надолу, но следите от нейните обувки трябваше да са само в една посока — нагоре. Това, в случай че някой си направеше труда да проверява.
Оставих я на земята. Колата стоеше в средата на урвата, крепеше се само на две колела. Гърка се беше строполил на пода, а бутилката беше заклещена между него и седалката. Когато надникнахме, тя пак изклокочи. Покривът беше смазан. И двете брони бяха огънати.
Опитах се да отворя вратите. Това беше много важно, защото трябваше да вляза вътре и да се нарежа със стъкла, а Кора да побегне нагоре, за да търси помощ на пътя.
Вратите бяха наред, отваряха се.
Захванах се с блузата й. Късах копчетата, така че да изглежда пострадала при удара, а тя се взираше в мен и очите й не бяха сини, бяха черни. Усещах учестения й дъх.
После дъхът й секна. Беше толкова близо до мен!
— Разкъсай ме! Разкъсай ме!
Пъхнах ръка под блузата й и дръпнах рязко. Тя се разкъса от шията до корема.
— Скъсала си я, като си изпълзяла от колата. Закачила се е на дръжката на вратата. — Гласът ми звучеше странно, все едно идваше от ламаринен фонограф. — А това вече не знаеш как е станало — добавих и отстъпих назад. Замахнах и я фраснах в окото с все сила.
Тя падна в краката ми, очите й горяха, гърдите й трепереха — стегнати, пулсиращи, насочени право към мен. Лежеше там, долу, а дъхът ми се завихряше в гърлото като животински рев. Бях озверял. Езикът ми беше подут и кръвта пулсираше в него.