След малко дойде една медицинска сестра, даде ми хапче и заспах.
Събудих се по обед. Донесоха ми да ям. После влязоха още две ченгета и ме сложиха на носилка. Отнесоха ме долу и ме качиха в линейка.
— Къде отиваме? — попитах.
— На разпознаване.
— На разпознаване — повторих аз. — Това се прави когато някой умре.
— Точно така.
— О, не! Значи са загинали!
— Само единият.
— Кой?
— Мъжът.
— Така ли? А жената? Пострадала ли е?
— Не много.
— Май съм загазил, а?
— Внимавай, момче. Ако искаш да говориш, няма проблем. Но да знаеш — всичко, което кажеш, може да се обърне срещу теб, ако се стигне до съд.
— Прав си, благодаря ти.
Спряхме пред една погребална агенция в Холивуд и ме вкараха вътре. Кора вече беше там, изглеждаше смазана. Блузата й, взета назаем от полицейската надзирателка, й стоеше така, сякаш около талията й е натъпкано сено. Костюмът и обувките й бяха мръсни. Окото й беше затворено от отока.
Надзирателката беше с нея. Следователят стоеше с гръб към някаква маса, а до него стърчеше друг мъж, може би секретар. В ъгъла имаше пет-шест човека, гледаха намусено. Сигурно бяха съдебните заседатели. Пазеха ги ченгета. Видях и някакви други хора, които полицията постоянно караше да застанат на мястото, на което трябвало да стоят. Погребалният агент стъпваше на пръсти и от време на време примъкваше по някой стол. Донесе един за Кора и един за надзирателката.
В дъното на стаята имаше маса и върху нея нещо покрито с чаршаф.
Скоро след като ме нагласиха до една маса, следователят почука с молива си и се почна. Първо — разпознаване на трупа. Вдигнаха чаршафа и Кора се разрева. Честно казано, и на мен ми стана гадно от това, което видях. Тя погледна, аз погледнах, заседателите също погледнаха и чаршафът се спусна.
— Познавате ли този човек?
— Това е съпругът ми.
— Името му?
— Ник Пападакис.
Дойде ред на свидетелите. Сержантът разказа как са му се обадили и той тръгнал веднага с двама полицаи, като повикал и линейка, как изпратил Кора с една кола, за която лично се погрижил, как качили мен и Гърка в линейката и как Гърка умрял по пътя и го оставили в моргата.
После някакъв селяк на име Райт разказа как е карал надолу по склона, когато чул женски писък, а след него удар. Видял ни да падаме в урвата с включени фарове, после видял Кора на пътя да маха с ръце. Той слязъл с нея до нашата кола и се опитал да ни извади, но не можал и изпратил брат си да търси помощ. След малко надошли още хора, полицаите успели да ни извадят и ни вкарали в линейката.
Братът на Райт повтори горе-долу същото и как се върнал да търси полиция.
Накрая започна лекарят на затвора. Той каза, че аз съм бил пиян, Гърка е бил пиян, но Кора не. Обясни от счупването на коя точно кост е умрял Гърка.
Следователят се обърна към мен и ме попита искам ли да дам показания.
— Ами да.
— Трябва да те предупредя, че всичко, което кажеш сега, може да бъде използвано срещу теб. Не си длъжен да даваш показания, освен ако сам не поискаш.
— Нямам какво да крия.
— Добре тогава. Какво знаеш за случая?
— Това, което знам, е че аз карах. После усетих как колата потъва под мен, нещо ме удари и друго не помня.
— Ти ли караше?
— Да, сър.
— Искаш да кажеш, че ти си карал колата?
— Да, сър, аз карах.
Това беше версията, която исках да им пробутам сега, а после да я отрека. Мислех си, че ако на първо време им разкажа някаква измишльотина, а след това нещо съвсем различно, ще изглежда някак по-достоверно. Ако им бях дал перфектно изпипан вариант от самото начало, той щеше да е прекалено перфектен и прекалено изпипан. Гледах да не стане пак като първия път, исках в началото да изглеждам лош, а после, като се разбере, че не съм карал колата, да няма нищо, за което да се хванат. Много ме беше шубе от оная глупост с перфектното убийство, защото предишния път точно тя ни прецака. Малко да се бяхме издънили и потъвахме. Докато сега аз бях лошият и даже нещо да се издъни, нямаше как да изглеждам по-лош от това. Колкото по-зле изглеждаше в очите на всички моето пиянство, толкова по-малка беше вероятността да допуснат, че става въпрос за убийство.
Ченгетата се спогледаха, а следователят ме зяпаше все едно съм откачил. Нали току-що всички чуха, че когато са ме измъкнали, съм бил на задната седалка.
— Сигурен ли си, че ти си карал?
— Напълно.
— И си пил?
— Не, сър.
— Нали чу резултатите от алкохолните проби?