— Не знам за пробите, знам само, че не бях пил.
Той се обърна към Кора:
— Кой караше колата?
— Аз.
— А къде беше този човек?
— На задната седалка.
— Беше ли пил?
Тя погледна встрани, преглътна и заплака.
— Трябва ли да отговарям на това?
— Не трябва да отговаряте на никакви въпроси, ако не желаете.
— Не желая.
— Добре тогава. Кажете ни със свои думи какво се случи.
— Аз карах. Нанагорнището беше много дълго, колата загря и мъжът ми каза да спра и да изчакам да се охлади.
— Колко беше загряла?
— Над деветдесет и пет.
— Продължавайте.
— После тръгнахме да се спускаме и загасих двигателя, но като стигнахме долу, още беше горещ. Спряхме, изчакахме десетина минути, тръгнахме пак нагоре и не знам какво стана. Беше стръмно, колата губеше скорост, минах на втора наистина много бързо, мъжете приказваха. Не знам, може да е от рязката смяна на скоростта, не знам. Усетих как от едната страна колелото хлътна и им извиках да скачат, но вече беше късно, колата започна да се върти и да се преобръща и после се озовах на шосето.
Следователят се обърна към мен:
— Какво се опитваш да направиш? Да я предпазиш ли?
— Не забелязвам тя да ме предпазва — казах.
Заседателите излязоха и след малко се върнаха със заключението, че лицето Ник Пападакис е загинало в резултат на автомобилна катастрофа на „Малибу Лейк Роуд“, причинена в цялост или частично от мен и Кора и от нашите криминални действия. Предложиха да бъдем задържани до произнасянето на съда.
По-късно тази вечер в болницата с мен беше друг полицай. На сутринта той ми каза, че щял да идва мистър Сакет и нямало да е зле да се подготвя. Едва се движех, но помолих бръснаря на болницата да ме обръсне. Исках да изглеждам добре, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Знаех кой е Сакет — районният съдия.
Около десет и половина той се появи. Полицаят излезе и останахме сами.
Беше грамаден мъж с плешива глава и жизнерадостно изражение.
— Я да видим сега! Как си?
— Добре съм. Малко съм разстроен, но иначе съм добре.
— Както разправял оня, който паднал от самолета „беше страхотно пътуване, само малко екстремно“!
— Съвсем точно казано.
— Слушай, Чеймбърс, не си длъжен да говориш с мен, ако не искаш. Дойдох да видя какво представляваш, а и защото от опит знам, че един откровен разговор може да ми спести много работа. Понякога това е и начин да се зададе правилна посока на делото, и да се подготви справедлива защита, пък и дето има една дума, когато всичко свърши, ще можем да се разберем.
— Така е. Какво по-точно искате да ви кажа?
Постарах се да звуча лукаво.
Той седна и ме изгледа отвисоко.
— Да започнем от началото, ако искаш.
— За пътуването ли?
— Именно. Искам да чуя всичко за това пътуване.
Стана и закрачи из стаята.
Вратата беше точно до леглото ми. Отворих я рязко — ченгето беше някъде в коридора и сваляше една медицинска сестра.
Сакет избухна в смях:
— Не, не те записвам, това го има само по филмите.
Пуснах една срамежлива усмивка. Точно така го исках. Хвана се на номера ми.
— Добре де, добре, глупаво беше от моя страна. Ами ще започна от началото. Ясно е, че съм загазил, а сега и да лъжа, няма да се оправят нещата.
— Правилно разсъждаваш.
Разказах му как съм напуснал работата си при Гърка, как след време съм се сбутал с него на улицата и той ме е помолил да се върна, после как ме е поканил на това пътуване до Санта Барбара, как сме се наливали с вино, как сме тръгнали и как съм подкарал колата.
Сакет ме спря:
— Значи ти си карал?
— Е, точно вие да ми зададете тоя въпрос!
— Какво се опитваш да кажеш, Чеймбърс?
— Опитвам се да кажа, че много добре знам какво твърдеше тя на разпознаването. Чух и доклада на полицаите. Знам и къде са ме намерили. Така че аз знам много добре кой е карал. Знам, че е карала тя. Но ако трябва да разкажа нещата както ги помня, ще кажа, че аз карах. Не съм лъгал следователя. Все още ми се струва, че аз бях зад волана.
— Но ти излъга, че не си пил.
— Ами да. Бях пиян до козирката, а и нали ми дадоха упойка. Да, излъгах. Но сега съм добре, вече съм с всичкия си, и знам, че само истината може да ме измъкне от тая каша. Бях пиян. И единственото, което ми мина през ума тогава, беше да не признавам, че съм карал пиян. Мислех, че ако разберат, край с мен.
— Това ли ще кажеш пред съда?
— Да. А това, което изобщо не мога да схвана, е как така тя е карала. Нали аз запалих колата, на тръгване! Даже си спомням, че някакъв стоеше там и ми се смееше. Как така тя е била зад волана?