— Карал си, да. Ама само пет фута.
— Искате да кажете пет мили.
— Искам да кажа пет фута! После сте се сменили.
— Леле, трябва да съм бил по-пиян, отколкото си мислех.
— Е, да, това е нещо, на което заседателите винаги се хващат. Звучи достатъчно абсурдно, но понякога истината е точно такава. Да, сигурно ще се хванат.
Той седеше там и си гледаше ноктите, а аз едва се сдържах да не се разсмея. Добре че продължи да задава въпроси, така спрях да мисля как съм го хързулнал.
— Кога започна работа при Пападакис?
— Миналата зима.
— И колко време се задържа?
— Допреди месец. Може и шест седмици да са минали.
— Значи си работил за него шест месеца?
— Там някъде.
— Какво си правил преди това?
— Обикалях. Нищо особено.
— Пътувал ли си на стоп? Возил ли си се в товарни влакове? Изпросвал ли си ядене тук-там?
— Да, сър.
Той отвори някаква папка, извади цял куп документи и започна да ги разглежда.
— Бил ли си във Фриско?
— Там съм роден.
— А в Канзас Сити? В Ню Йорк? В Ню Орлиънс? В Чикаго?
— Навсякъде съм бил.
— Даже в затвора?
— Ами да, когато човек не работи и от време на време прави по някоя пакост, нормално е да си има разправии с полицията. Да, сър, бил съм и в затвора.
— А бил ли си някога в Тъсксън?
— Там ме опандизиха, мисля, че лежах десет дена. За нахлуване в чужда собственост.
— В Солт Лейк Сити? В Сан Диего? В Уичита?
— Бил съм на всичките тези места.
— В Оукланд?
— Там ме осъдиха на три месеца. Сбих се с един жп полицай.
— Доста си го потрошил.
— Е, понатупах го, но да бяхте видели мен! И аз доста пострадах.
— В Лос Анджелис?
— Веднъж. Само за три дни.
— И как стана така, че се хвана на работа при Пападакис?
— Случайно. Нямах пукната пара, на него пък нямаше кой да му помага. Влязох случайно, имах намерение да изпрося нещо за ядене. Но той ми предложи работа и останах.
— Чеймбърс, не ти ли се струва малко странна тая история?
— Не ви разбирам.
— След всичкото това обикаляне, без да си работил ни един ден, ти изведнъж се спираш, сядаш си на задника и оставаш на това място толкова време!
— Ако трябва да съм честен, не ми хареса особено.
— И все пак остана!
— Ник беше един от най-свестните хора, които съм срещал. Изкарах малко пари и се опитах да му кажа, че напускам, обаче сърце не ми даде след всичките перипетии с тези негови помощници. Като си удари главата, нали вече го нямаше в къщата, духнах. Беше кофти от моя страна, но какво да направя, засърбят ли ме краката, тръгвам. Изнизах се тихомълком.
— И после, един ден след като ти се върна, той взе че умря.
— Карате ме да се чувствам виновен. Вероятно няма да кажа това на съдебните заседатели, но на вас ви го казвам: мисля, че вината до голяма степен е моя. Ако не се бях върнал и ако не бях седнал да се наливам с него оня следобед, може би сега щеше да си е жив и здрав. Разбирате ли, това може да няма никакво значение, но може и да има. Никой не знае. Бил съм пиян и нямам представа как е станало. Или пък ако тя не возеше в колата двама пияници, щеше повече да внимава, нали? Както да е. Това си мисля сега.
Хвърлих едно око да видя дали е лапнал въдицата. Той дори не ме гледаше.
Изведнъж скочи, приближи се до леглото ми и ме хвана за рамото.
— Я стига, Чеймбърс, престани да ме будалкаш! Защо остана при него цели шест месеца?
— Не разбирам.
— Разбираш и още как! Видях я, мога да се досетя защо си останал. Беше в офиса ми вчера. Окото й беше насинено и пак беше хубава. За такова нещо много мъже са зарязвали пътя, колкото и да са ги сърбели краката.
— И пак са се връщали на него. Грешите, сър.
— Връщали са се, но не задълго. Тази жена е твърде хубава, за да я оставиш. Ето сега, имаме катастрофа. Вчера започва разследване за убийство, а днес всичко приключва. Всичко се изпарява в едно голямо нищо. За каквото и да се хвана, все изскача по някой свидетел — и като събера всичко се оказва, че нямам случай! Знам, че двамата с нея сте го убили и колкото по-бързо си признаеш, толкова по-добре!
Тук вече нямаше нужда да си крия усмивката — просто защото нямах такава, казвам ти! Онемях! Опитах се да проговоря, обаче нищо не излизаше от устата ми.
— Няма ли да кажеш нещо?
— Вие ме нападате! Карате ме да кажа нещо, което никак не е добро за мен. Какво очаквате да кажа?
— А колко приказлив беше преди малко, когато ми пробутваше ония лафове, как само истината ще те измъкне от тая каша. Защо млъкна сега, а?