Дойде ред на Сакет. В началото той обясни какво смята да докаже пред съда (беше горе-долу същото, което каза на мен, само дето сега звучеше по-официално). Когато свърши с обясненията, започна да призовава свидетелите си — първо лекаря от линейката, който каза кога и как е умрял Гърка, после лекаря на затвора, който беше правил аутопсията, и секретаря на следователя, който беше водил протокола при разпознаването. Накрая още двама, които не помня какво говориха. Всички се изредиха, но единственото, което успяха да докажат, беше че Гърка е умрял — но това вече беше известно на всички и много-много не го слушаха. Кац не зададе никакви въпроси. Всеки път, щом съдията го погледнеше, той махваше с ръка и свидетелят се оттегляше.
След като няколко пъти доказа, че Гърка е умрял, Сакет най-после извади нещо сериозно — призова някакъв представител на Застрахователната корпорация на Тихоокеанските щати, който заяви, че Гърка си е направил застраховка точно пет дни преди катастрофата. Обясни какво точно покрива полицата и как ако се разболеел, Пападакис щял да взема двайсет и пет долара седмично в продължение на петдесет и две седмици, как щял да получи същото, ако пострада при злополука, как щели да му дадат пет хиляди долара, ако загуби единия си крайник, и десет хиляди, ако загуби два, как жена му трябвало да получи десет хиляди в случай че той загине при злополука и двайсет хиляди в случай че това стане в жп катастрофа. Звучеше все едно продава застраховки и съдията го спря:
— Аз вече имам полица!
Всички се засмяха, дори и аз. Не можеш да си представиш колко смешно прозвуча!
Сакет зададе още няколко въпроса, после съдията се обърна към Кац и каза, че свидетелят е негов. Той помисли малко и заговори бавно, наистина бавно, като подбираше внимателно всяка дума.
— Вие сте заинтересована страна в това дело, нали?
— В известен смисъл да, мистър Кац.
— И искате да избегнете плащането на обезщетение — въз основа на това, че е извършено престъпление. Така ли е?
— Така е.
— Вие искрено вярвате, че тази жена е убила съпруга си и се е опитала да убие този човек — или във всеки случай съзнателно го е изложила на смъртна опасност за да получи въпросното обезщетение?
Мъжът се подсмихна и се замисли за малко, сякаш искаше да върне жеста и също да си подбере думите:
— За да отговоря на въпроса ви, мистър Кац, ще ви кажа, че всеки ден през бюрото ми минават хиляди опити за измама. Уверявам ви, че имам изключително много подобни случаи в моята практика. Мога да твърдя, че никога не съм се сблъсквал с по-ясен случай в цялата си кариера, за всичките години, прослужени в тази и в други застрахователни компании. Аз не само мисля, че е извършено престъпление. Аз знам.
— Това е всичко, Ваша чест. Пледирам „виновна и по двете обвинения“.
Бомба да беше хвърлил в съдебната зала, нямаше да предизвика такъв хаос, какъвто настана след това изречение. Репортерите хукнаха към вратата, фотографите се втурнаха към катедрата, а съдията се ядоса и заудря с чукчето за да въдвори ред. Сакет гледаше като застрелян, цялата зала се изпълни с такова бучене, все едно някой тикна раковина до ухото ми. Мъчех се да зърна лицето на Кора, но виждах само ъгълчето на устата й, което потрепваше сякаш някой я боде с игла. Помня, че ме изнесоха с носилката точно зад гърба на младия Уайт и запрепускаха с мен по коридора. Озовах се в някаква стая, където имаше три или четири ченгета, Уайт спомена Кац и те се разкараха, вратата се отвори и влезе Кора заедно с надзирателката. После Уайт и надзирателката излязоха и вратата се тръшна след тях.
Останахме сами. Опитвах се да измисля нещо, да кажа нещо. Но не можех. Тя не ме и погледна, закрачи напред-назад, устата й още трепереше. Аз преглъщах сухо. След малко изтърсих:
— Прецакаха ни, да знаеш!
Тя не отвърна.
— Тоя Кац! Той е техен човек! Едно ченге ми го прати! Мислех го за свестен, обаче той ни прецака!
— Не ни е прецакал.
— Прецака ни! Трябваше да се сетя още когато ченгето ми го пробутваше, обаче аз не се сетих! Мислех, че е на ниво!
— Прецакаха мен.
— Не е така! Той ме изигра!
— Сега вече всичко е ясно. Сега разбирам защо аз трябваше да карам колата. И защо предишния път пак аз трябваше да го направя, а не ти. Харесах те защото си умен, но чак сега разбирам наистина колко си умен. Не е ли странно — падаш си по някого защото е умен, а после разбираш, че наистина е такъв.