— Какво искаш да кажеш?
— Прецаканата съм аз! Ти и твоя адвокат много добре ме нагласихте! Извъртял си нещата така, че уж и теб съм искала да убия, само и само да изглежда, че нямаш нищо общо с това! После адвокатът пледира „виновна“, а ти се измъкваш! Е, добре, явно съм много тъпа, но не съм чак толкова тъпа! Чуй ме добре, мистър Франк Чеймбърс! Един ден всичко ще приключи и тогава ще се разбере кой какъв е!
Опитах се да кажа нещо, обаче нямаше никакъв смисъл — тя така се беше разпалила, че чак устните й побеляха.
Вратата се отвори и влезе Кац. Идеше ми да скоча отгоре му, но не можех да мръдна, бяха ми стегнали ремъците.
— Разкарай се оттук, полицейска подлого! Той щял да взема решенията! Е, добре ги взе! Сега разбрах що за човек си! Разкарай се!
— Какво има, Чеймбърс? — Звучеше като някой даскал от неделното училище, сякаш успокояваше дете, на което са му взели дъвката. — Нали ти казах, да ми имаш доверие!
— О, да! Ти само гледай да не те докопам!
Той погледна към Кора с недоумение, като че ли очакваше тя да му обясни какво става.
— Тоя тука — посочи ме тя, — ей тоя тука и ти, вие двамата сте се наговорили да направите така, че аз да го отнеса! Само че ето какво: той е вътре точно толкова, колкото съм и аз. Няма да му се размине. Ще кажа, всичко ще кажа, и то още сега.
Кац я погледна и поклати глава. Това беше най-лицемерният поглед, който съм виждал.
— Не бих те посъветвал да правиш това, скъпа. Само ме остави да си свърша работата.
— Ти вече я свърши! Сега аз ще си върша моята!
Адвокатът стана, сви рамене и излезе.
Едва беше затворил вратата, когато дойде друг — с грамадни крака, червен врат и портативна пишеща машина. Той сложи няколко книги на един стол, нагласи машината върху тях и погледна към Кора.
— Мистър Кац каза, че искате да направите самопризнание.
Имаше писклив глас и като говореше, сякаш се хилеше.
— Точно така. Самопризнание.
Кора заразказва на пресекулки, изстрелваше по две-три думи наведнъж, а оня тракаше на машината. Каза му всичко, от самото начало: как ме е срещнала, как сме започнали да се виждаме, как сме се опитали да пречукаме Гърка в банята. На два пъти някакво ченге се опита да влезе, а тоя с машината му подвикваше:
— Още няколко минутки, сержант!
Накрая тя добави, че не е знаела нищо за застраховката на Гърка и че сме го убили не заради парите, а за да се отървем от него.
— Това е.
Човекът събра напечатаните листа и тя ги подписа.
— Може ли да сложите инициалите си на тези страници? — Накара я да залепи и нотариалната марка, след което прибра листата в джоба си, затвори машината и излезе.
Тогава Кора се приближи до вратата и извика към надзирателката:
— Готова съм!
Надзирателката я отведе.
Изнесоха ме с носилката и на изхода се сбутахме с тълпата, която зяпаше Кора, застанала пред асансьора в очакване да я отведат в ареста на последния етаж. В суматохата одеялото ми се беше свлякло и се влачеше на пода. Тя го вдигна и ме зави, после се извърна.
Единайсета глава
Закараха ме обратно в болницата, но сега вместо ченгето при мен дежуреше човекът с пишещата машина. Легна на другото легло.
Опитах се да заспя и не след дълго успях.
Сънувах, че Кора ме гледа, а аз се мъча да й кажа нещо и не мога; после тя потъва надолу, а аз се събуждам и в ушите ми кънти зловещото хрущене, което чух, когато халосах Гърка по главата. После пак заспах и сънувах, че падам. Събудих се, държах се за гърлото и в ушите ми не спираше да кънти същият звук.
Веднъж се събудих от собствения си писък.
— Ей! — подвикна оня и се надигна на лакът.
— А?
— Какво има?
— Нищо, сънувах кошмар.
— А, ясно.
На другия ден не ме остави сам нито за миг. Сутринта ги накара да му донесат леген с вода, обръсна се и се изми. Донесоха ни закуска и той седна на своята маса. Не си казахме нищо. После донесоха вестник. На първа страница имаше голяма снимка на Кора, а под нея — една по-малка: аз на носилката. В статията се казваше, че „убийцата с бутилката“ се е признала за виновна и присъдата й ще бъде произнесена днес. На една от вътрешните страници пишеше, че разследването е разрешило случая рекордно бързо. Имаше и друга статия — за свещеник, който разправял, че ако всички престъпления се разкриваха толкова бързо, това щяло да допринесе много повече за борбата с престъпността, отколкото прокарването на стотици закони. Прегледах целия вестник, за да прочета нещо за нейните самопризнания, но нямаше нито дума.
Към дванайсет дойде един млад лекар и се зае да почиства залепените ленти лейкопласт по гърба ми. Трябваше първо да ги намокри, а после да ги отлепи, но той ги дереше направо от кожата ми и адски болеше.