— Аха, значи вече имаме и маркучи, и чаши! Казах ти, че не искам бирария!
— Франк, ти изобщо някога искал ли си да бъдеш нещо?
— Чуй ме добре: искам да се разкарам от това място! Не искам духът на проклетия грък да ми се привижда от всеки ъгъл, не искам да сънувам онова негово ехо, не искам да подскачам всеки път когато по радиото задрънка китара! Трябва да се махна оттук, чуваш ли? Ако не се махна, ще откача!
— Лъжеш.
— Не лъжа, никога не съм бил по-откровен.
— Не ти се привиждат никакви духове! На някой друг може и да му се привиждат, но не и на мистър Франк Чеймбърс! Не-е-е, ти искаш да се махнеш само защото си скитник! Такъв си, и такъв ще си останеш! И като заминем и изхарчим парите, тогава какво?
— Не ми пука! Заминаваме ли или не?
— Там е работата, че не ти пука! А ако останем тук…
— Знаех си. Планирала си го от самото начало.
— Добре, защо да не останем, какво ни пречи? Нещата тъкмо се наредиха! Слушай, Франк, открай време се опитваш да ме направиш скитница, обаче няма да стане. Казах ти, аз не мога така. Искам да съм нещо. Оставаме и взимаме лиценз за бира! И ние сме хора!
Беше късно вечерта и бяхме горе, полусъблечени. Тя крачеше из стаята и говореше отривисто, точно както след обвинението.
— Естествено, че оставаме. Както кажеш. Пийни си едно.
— Не искам да пия!
— Е как не искаш, нали взехме парите, няма ли да го отпразнуваме?
— Вече го отпразнувахме!
— Да, но сега ще направим още пари с тая бирария. Трябва да го полеем, ей така, за късмет.
— Ти си луд! Добре, за късмет.
Така я карахме два-три пъти седмично. А като ми минеше махмурлукът, сънувах как падам и пак чувах онова хрущене.
Веднага, след като й изтече изпитателния срок, Кора получи телеграма, че майка й е болна. Събра набързо малко дрехи и я закарах на гарата.
Докато се връщах към паркинга, се чувствах много странно — все едно бях направен от въздух и всеки момент ще литна! Чувствах се свободен! Вече нямаше да се боря с кошмарите си и нямаше да се дърлям с тази жена, нито да я дундуркам, като й давам да суче от бутилката с алкохол.
На паркинга видях едно момиче, което се мъчеше да запали колата си. Но колкото и да опитваше, не се получаваше.
— Какво й е? Не ще да запали?
— Оставили са я на контакт и акумулаторът е заминал.
— Ами значи те да се оправят. Да ти заредят акумулатора.
— Е, да, но аз бързам да се прибера.
— Ще те закарам.
— Много си любезен.
— Аз съм най-любезният човек на света.
— Но ти дори не знаеш къде живея.
— Все ми е тая.
— Далечко е, извън града.
— Колкото по-далеч, толкова по-добре.
— Караш ме да се чувствам неудобно, но как да ти откаже човек!
— Като ти е толкова неудобно, не ми отказвай.
Имаше светла коса, на години май беше малко по-голяма от мен, и хич не изглеждаше зле, но ме спечели най-вече с това, че се държеше приятелски и изобщо не я беше страх, че може да й направя нещо. Личеше си, че е печена. Върхът на всичко беше, че тя дори не ме попита кой съм. На излизане от паркинга се запознахме, и името ми нищо не й говореше. Леле, идея си нямаш какво облекчение беше това — най-накрая да срещна някой, който не ме врънка да му разправям „истината за оня случай“. Казвам ти, погледнах я и пак се почувствах така. Все едно съм направен от газ и ще излетя всеки момент.
— Значи се казваш Мадж Алън?
— Всъщност бях Крамър, но мъжът ми почина и си върнах моминското име.
— Слушай, Мадж Алън, или Крамър, или както предпочиташ да се наричаш. Имам едно предложение.
— Казвай.
— Какво ще кажеш да обърнем колата, да хванем пътя на юг, и да заминем на почивка за една седмица?
— О, не мога.
— Защо не?
— Ами просто не мога.
— Харесваш ли ме?
— Разбира се, че те харесвам.
— Е, и аз те харесвам. Какво ни пречи тогава?
Тя отвори уста да каже нещо, но не го каза и двамата се засмяхме.
— Честно, и на мен ми се иска, обаче не мога. Не защото не е редно, изобщо не ми пука дали е редно. Не мога заради котките.
— Какви котки?
— Имам котки и се грижа за тях, затова трябва да се прибера навреме.
— Добре де, наоколо е пълно с ферми. Ще се обадим на някой да ги наглежда.
Това й се стори много смешно.
— Ще ми се да му видя лицето на тоя фермер, като отиде при тях. Те не са такива котки.
— А какви са? Котките са си котки.
— Не е точно така. Някои са големи, други малки. Моите са от големите. Едва ли има фермер, който да е в състояние да се справи с лъва. Или с тигрите. Или с пумата. Или с трите ягуара — те са най-проклети. Ягуарите са много зли.