— Ще можеш ли да заспиш?
— За пръв път си лягаме заедно, Франк.
— Това харесва ли ти?
— Страхотно е. Направо страхотно.
— Целуни ме.
— Толкова е хубаво, да мога да те целуна за лека нощ!
На сутринта ни събуди телефонът. Тя го вдигна и като се върна, очите й грееха.
— Франк, познай!
— Какво?
— Има фрактура на черепа.
— Много ли е зле?
— Не, но ще го оставят в болницата за около седмица. Довечера можем пак да спим заедно.
— Ела тук.
— Не сега, трябва да ставаме. Време е да отворим.
— Ела тук или ще те напляскам!
— Ти си луд!
Беше щастлива седмица, много щастлива. Всеки следобед Кора ходеше в болницата, но през останалото време бяхме заедно. Успяхме да раздвижим и бизнеса. Държахме заведението отворено през целия ден, всеки си гледаше работата и нещата вървяха добре. Веднъж се изсипаха стотина деца от неделното училище — дойдоха с три автобуса и всичките си взеха по нещо, за да хапват, докато се разхождат в гората. Макар че и без тях бяхме изкарали доста пари. Касовият апарат изобщо не знаеше какво става и нямаше как да ни издаде.
Един ден решихме да отидем заедно до болницата. Когато Кора излезе оттам, отбихме към плажа. Дадоха й жълт бански и червена шапка, едва я познах — изглеждаше като малко момиче. За пръв път си дадох сметка колко млада е всъщност. Поиграхме на пясъка, после влязохме във водата и се оставихме на вълните. Аз обичам да съм с глава към вълните, а тя — да ги посреща с краката си. Лежахме там, носени от водата, и се държахме за ръце под повърхността. Погледнах нагоре. Небе, безкрай — това е всичко, което можех да видя. И се сетих за Бог.
— Франк.
— Да?
— Той утре си идва. Нали знаеш какво означава това.
— Знам.
— Ще трябва да спя при него.
— Само че когато той се върне, ние вече няма да сме там.
— Надявах се да го кажеш.
— Само аз, ти и пътят, Кора.
— Само аз, ти и пътят.
— Двама скитници.
— Двама цигани. Но поне ще сме заедно.
— Именно. Ще сме заедно.
На сутринта си събрахме багажа. По-скоро тя събра нейния — аз нямах много. Бях си купил костюм, облякох го и май това беше всичко. Тя прибра своите неща в една кутия за шапки и ми я подаде:
— Ще сложиш ли това в колата?
— В колата?
— Няма ли да вземем колата?
— Не, няма да я вземем, освен ако не държиш да прекараме още първата нощ в затвора. Да откраднеш чужда жена не е кой знае какво, но да откраднеш кола си е престъпление.
— О!
Тръгнахме. До автобусната спирка имаше към две мили и трябваше да ги изминем на стоп. Всеки път щом чуехме да приближава кола, спирахме и вдигахме палци. Стърчахме като индиански фигури пред магазин за пури, но никой не спря. Може да качат сам мъж, сама жена също, ако е достатъчно глупава да тръгне на стоп, но мъж и жена заедно нямат никакъв шанс.
Подминаха ни поне двайсет коли. Бяхме извървели около четвърт миля, когато тя спря.
— Франк, не мога.
— Какво има?
— Дотук бях.
— С кое?
— С пътя.
— Ти откачи ли? Уморена си, това е. Виж, изчакай ме тук, аз ще хвана кола. Така и трябваше да направим от самото начало.
— Не, не е това. Не съм уморена. Просто не мога. Не мога!
— Не искаш ли да си с мен, Кора?
— Знаеш, че искам.
— А ти знаеш, че не можем да се върнем и да започнем всичко отначало, нали? Трябва да дойдеш с мен.
— Казах ти, че не ставам за скитница, Франк. И не се чувствам циганка. Дори ме е срам, че стоя тук и се моля някой да ме закара.
— Добре, нали в града ще си вземем кола.
— И после какво?
— После тръгваме.
— Не, не тръгваме. Ще преспим в хотел, ще си намерим работа и ще заживеем в някаква вмирисана дупка.
— А досега в какво си живяла? Не беше ли пак в дупка?
— Това е друго.
— Кора, наистина ли ще се предадеш ей така?
— Аз вече съм се предала, Франк. Не мога да дойда с теб.
— Стой малко! Искам да ме чуеш!
— Дотук бях, Франк. Връщам се.
Тя се опитваше да вземе кутията, но аз не я пусках, исках да я нося, за да не я мъкне сама. В крайна сметка Кора успя да я изтръгне от ръцете ми и си тръгна.
Преди да потеглим, беше толкова хубава в синьото си костюмче, със синята шапка, а сега изглеждаше смазана. Обувките й бяха прашни. Хлипаше, от плач дори не можеше да върви като хората.
Аз също се разплаках.
Шеста глава
Качиха ме до Сан Бернардино. Оттам минаваха влакове, мислех да хвана някой товарен и да поема на изток.
Е, не стана точно така. Попаднах на някакъв смотаняк в един билярден клуб и го хванах да играем на осем топки с една в страничния джоб. Този беше най-големият мухльо, който някога се е раждал, обаче имаше приятел, който наистина можеше да играе. Само дето и той не беше чак толкова добър. Повъртях се край тях около две седмици, тоест докато им измъкнах двеста и петдесет долара. Прибрах им всичко, което имаха. После трябваше да изчезна. Хванах един камион за Мехикали и се замислих за моите двеста и петдесет долара. С тези пари можехме да отворим сергия за хот-дог на плажа и след време да се пробваме с нещо по-сериозно.