- Това е Луи, племенника ми. Майка му е... тя вече не е с нас. Нуждаеше се от дом, така че го взех със себе си. Боб го познава. Беше ни шафер. Няма да ни притеснява.
Дезмънд видя, че Джеси преглътна сухо и нервно, когато го побутна напред, за да го огледат по-добре. Той се усмихна и протегна ръка. Дланта на Ади бе корава като шкурка.
- Не знам какво ще каже Боб за това. Няма достатъчно място дори за една пършива котка. Както и да е, вече е тук. Не можем да го върнем, нали? - Тя разроши косата му. - И тези къдрици... каква загуба са на главата на момче. Боб скоро ще ги оправи с ножиците за стригане на овце. Хайде, паркирала съм камиона по-нагоре.
- Наблизо ли е? - попита Джеси.
- Камионът е зад ъгъла - изръмжа Ади Малоун. - Фермата е на четири дни доста тежък път оттук, така че се пригответе за яко друсане. Ще намерим място, където да свалиш тези хубавички дрешки. Докато стигнем, ще са станали на парцали. Надявам се, че не си донесла много подобни глезотии със себе си.
Джеси погледна Дезмънд, опита се да се усмихне, но очите й бяха широко отворени и притеснени.
- Не се тревожи, никой няма да използва ножици за овце за косата ти. Нека да изчакаме малко и да видим какво става. Луи, всичко ще бъде наред, след като стигнем до новия ни дом.
Дезмънд не беше убеден. Как му се искаше никой да не беше идвал и те да се бяха прибрали в другия си нов дом с Големия Джим Бойд.
1 Популярен шотландски танц, при който всяка двойка повтаря едни и същи стъпки, обикновено движейки се в кръг из стаята. - б. пр.
2 Филмова компания, произвеждала документални и информационни филми от 1910 до 1970 г във Великобритания. Основателят й, Чарлз Пате, е бил пионер в областта на киното през епохата на немите филми. - б. пр.
32
Кали погледна през прозореца, докато самолетът се приземяваше във военната авиобаза. Всичко изглеждаше сиво и бледо. Не беше спала от посещението си в шато „Грутен“, където научи новината за смъртта на Феран. Съдбата не бе проявила благосклонност към тях. Какво добро бе направила тя през последните три години? Какво можеше да разкаже, което да има някакъв принос за военните усилия? Просто се бе оставила да я арестуват. Това, което бе преживяла в лагера, можеше да се окаже полезно, за да бъдат изправени престъпниците пред правосъдието, но самата мисъл за онези ужасни месеци я объркваше и изнервяше. Човек, който не е бил там, никога не би могъл да разбере преживените ужаси.
Насочиха я към летищния терминал и й казаха да очаква разговор с Лондон на по-късен етап. Никой не се интересуваше от нейната история, но тя я разказваше, доколкото можеше, на всеки, който искаше да я изслуша. Изглежда войната вече беше минало и нейното отделение бе разпуснато. Всички се занимаваха с новата битка, която им предстоеше - с бившите им съюзници, руснаците. Попълни формулярите за ваучери и я изпратиха да се прибере на север. Имаше чувството, че вече не представлява интерес за никого, сега, след като войната бе свършила. Униформата не й беше по мярка, косата й бе занемарена, кожата й бе бледа от болестта. Сигурно изобщо не приличаше на предишната Каролайн. Първото нещо, което направи, бе да изпрати телеграма, за да съобщи на Фий, че е кацнала. След това тръгна от автобуса към гарата в Оксфорд.
Едва там, когато видя отражението си в огледалото на тоалетната, разбра, че не може да позволи да я видят в това състояние. Импулсивно се запъти обратно към града, за да открие фризьорски салон, където да придадат някакъв цвят на посивялата й изтощена коса. Искаше й се да си намери нова рокля, но без купони за облекло не можеше да направи нищо.
„Ще трябва да ме приемат такава, каквато съм, реши тя. Едва преживях войната.“ Седнала в улично кафене с изглед към златистите каменни сгради на университета, Кали се чувстваше вцепенена и апатична. „Какво правиш тук, губиш ценно време“, смъмри се сама. Именно тогава почувства познато усещане в стомаха си - страх. Страх, че вече е чужда, страх, че се е променила, страх, че Дезмънд няма да я познае, че светът, който бе оставила зад себе си, е продължил да съществува и без нея. Беше като завръщане от мъртвите.
Гледката на руините на шато „Грутен“ я бе изнервила, а срещата й с Карел бе потвърдила това, което вече бе почувствала със сърцето си, но сега бе различно. Прибираше се у дома. „Искам Далраднор да бъде същият като преди, моят рай, моето убежище, непроменено от времето. Искам всички часовници да са спрели, докато се върна.“ Само тогава можеше да продължи оттам, където ги бе оставила, когато Дезмънд бе на три години. През всичките месеца в затвора тя се бе вкопчила в образа на Далраднор, за да спаси разсъдъка си. Сега, бавейки се нарочно в това кафене, Кали се чудеше как ще се почувства, когато го види на живо.