- И тогава...? Кажи ми! - простена Кали, а сърцето й препускаше бясно от подозрението, което я обземаше.
- Една нощ тя го взе със себе си зад гърба ми...
- Обади ли се в полицията? Къде е тя сега? - Паниката й се увеличаваше. - Позволила си й да вземе сина ми...? Къде е сега? - Кали скочи и започна да крачи из стаята. Това бе ужасна новина.
- Тя замина за Австралия преди Коледа, за да се събере със съпруга си. Не знам нищо повече.
- Но това е било преди толкова време, а ти не си направила нищо! - извика Кали. -Полицията трябва да е направила нещо. Писах ти, че съм жива и се прибирам много по-рано.
- Мислехме, че си умряла. За пръв път разбрах, че си жива от телефонното обаждане от Лондон. Не съм получавала писмо от теб. Ако имаше, нещата нямаше да се развият така... Толкова съжалявам - разплака се Фий.
- Изпратих картичка от Лайпциг. Монахините я пуснаха. Бях в болница. Аз бях болна. Това е нелепо. Не си уведомила полицията, че тя е взела детето ми без мое или твое съгласие? Как можа да направиш такова нещо? - Кали изстрелваше думите си като куршуми в лицето на майка си.
- Каролайн, не ме обвинявай. Бях на легло, не можех да говоря. Не можех да се грижа за малко момче. Джеси беше неговата бавачка. Имах й доверие. Той няма да пострада с нея. Тя го обича като свое собствено дете.
- Но той е мое дете, не е нейно. Как си могла да си помислиш, че не обичам бебчето си? -Кали също се разплака. - Не е честно. Писах ти веднага щом паметта ми се възстанови. Трябва да отидем веднага в полицията.
- Мислехме, че си мъртва. Никой не знаеше къде си - или ако знаеха, не ми казваха. Не обвинявай само мен за това. Ти избра да работиш като доброволка и да се запишеш в армията, за да изживееш своето приключение. Ти ни остави - напомни й Фий, без да я гледа в лицето.
- И ти нямаше търпение да се отървеш от сина ми, нали? Що за баба прави такова нещо? И как смееш да наричаш мисията ми във войната „приключение“? Да не мислиш, че съм си играла на някакви игрички? Нямаш представа какво преживях...
- Аз съм болна жена. Не можеше да се очаква да се справя с него, а и Джеси го обича. Никой не искаше да ми каже нищо за работата ти.
- Джеси му е бавачка, а не майка.
- Помисли си как ти обичаше Марта, а не мен... - Сега Фий я умоляваше, но Кали усети как я изпълва ледена ярост.
- Дори не знаех, че си ми майка. Това не е ли странно?
- Поне те защитавах. Нещата са различни и синът ти си има някъде баща.
- Вече няма. Войната му отне и това.
- Значи Тоби е мъртъв. Не е голяма загуба за света, нали? - изстреля обидата си Фий.
Кали не можеше да издържа повече. Загледа се през прозореца, зачудена как да постъпи, след това реши да каже на майка си истината.
- Мислиш ли, че щях да позволя този човек да бъде баща на детето ми? Тази загуба на пространство все още е някъде там и скубе парите на някой алчен наивник. Той не е баща на Дезмънд. Луи-Феран ван Грутен беше баща му. Той загина, борейки се за страната си. Нося медала му за храброст в чантата си. Това е всичко, което Дезмънд някога ще има за спомен от този прекрасен смел мъж.
- И ти ме наричаш безсърдечна? Накара ни да мислим, че съпругът ти е баща на Дезмънд, а през цялото време си имала любовна афера?
- Луи-Феран бе много повече от афера. Ние се обичахме, планирахме да живеем заедно. Исках Дезмънд да бъде в безопасност тук, далеч от войната, да бъде с теб... Ние всички можехме да сме щастливи сега. Какво направи с мен? - изпищя отчаяно Кали. - Какво направи за нас? - обърна се тя с пламтящи очи към Фий.
- Не ме вини за грешките си. Всичко това е твое дело, Каролайн, не виждаш ли? Нямаше те прекалено дълго. Постави своите интереси над тези на сина си. Всеки избор на този свят си има цена, както аз много добре знам.
Двете се гледаха една друга, застинали неподвижно.
- Направих това, което и ти си сторила в предишната война. Изпълних дълга си към страната си. Избрах да служа. Мислех, че Дезмънд е на сигурно място. Как съм грешала. Не съм очаквала да ме предадеш по този начин.
- И трябваше да се поучиш от моята грешка. И двете постъпихме ужасно, така че спри да ме обвиняваш за всичко. Няма да ти позволя да ми говориш така. Една жена не трябва да оставя детето си, за да върши опасна военна работа - каквато и да е тя, дори не желая да знам. Каквото е станало, е станало.
- Как мислиш, че бе спечелена тази война? От обикновени жени, седящи на столовете си и пиещи чай? Нямаш представа колко смели патриоти поставиха на заден план чувствата и семействата си, за да се борят с потисничеството. Във всяка страна жените рискуваха живота си. Знам го, защото срещнах стотици от тях в „Равенсбрюк“, много от които в момента са само прах, пръснат на вятъра. Дължа живота си на три френски жени, които бяха мои приятелки в най-трудните мигове. Смяташ ли, че ще оставя нещата така? Трябва да го върна вкъщи. Той не принадлежи на Джеси Диксън. Той е мой. Ако съм предполагала, че ще стане така, никога не бих го оставила с теб. Неговото място е тук, в тази къща, не на другия край на света сред непознати. Трябва да отида веднага при детето си. - Кали тръгна към вратата.