- Просто се успокой. Разстроена си. Нека да пийнем чай и да го обсъдим. Знам, че си в шок, но ще измислим нещо. Можеш да отидеш на круиз, за да си починеш на кораба, и да ги посетиш след време... - Да не си луда? Мислиш ли, че мога да остана на това място и минута повече, като знам, че синът ми е там с непознати и ме смята за мъртва? Ще им пиша веднага, трябва да разберат, че идвам за него. Как е минала през властите? Трябва да ми кажеш абсолютно всичко!
- Никой още няма новини от Джеси. Нямам адреса й, но Диксън ще го знаят. Успокой се, ще изтъркаш подметките на обувките си от крачене по пода. Ще позвъня за чай и...
- Да се задавиш дано с проклетия си чай! - Кали изхвърча навън, за да вземе палтото и чантата си. - Няма да остана тук без Дезмънд. Върнах се за него и няма да се успокоя, докато не го намеря. Само мисълта за него ме върна от мъртвите. Как мога да живея без Феран и нашето дете? Мога да те убия за това, което си ни причинила!
- О, Каролайн, не бъди глупава. Става все по-тъмно и си изтощена. Върни се и си почини!
- Да си почина?! Всички може да си почивате в ада, ако зависи от мен! Няма да спра, докато не видя отново Дезмънд. Ако той не е тук, тази къща никога вече няма да бъде мой дом...
- Каролайн, скъпа, мисля, че това, което правиш...
Това бяха последните думи, които отправи към Кали, докато тя изхвърчаше през вратата навън в нощта.
- Елате да си легнете - обърна се Мима към седящата отпуснато в стола си Фийби. - Тя отдавна е в някой хотел, горкото девойче. Почти не я познах. Личи си, че е преживяла лоши времена. На лицето й е изписано. Нямаше как да понесе лесно тези новини.
Фийби се взря в гаснещата жарава.
- В гнева си човек казва неща, които после не може да върне обратно.
- Да, езикът ни е мощно оръжие, така си е, но тя ще се осъзнае някой ден.
„Какво направих?“ На Фийби й прилоша от тревога. Двете бяха като непознати, крещяха си обиди една на друга. Само да имаше по-добър начин да поднесе тази новина, да отложи момента, да излъже дори... А сега Каролайн си бе отишла. Беше я обвинила за станалото, беше разбрала всичко погрешно и бе влошила нещата. „Но коя съм аз, та да говоря, че някой друг е влошил положението?“
Фийби се чувстваше ужасно уморена, стара и объркана, безпомощна, сякаш светът се бе втурнал напред и я бе оставил далеч зад себе си. С кариерата й бе свършено, скъпите й приятели бяха мъртви, а сега и детето й я бе изоставило. Но тя никога нямаше да се откаже от Каролайн. Докато бе жива, това място щеше да чака дъщеря й и завръщането на внука й. Може би някой ден щеше да изпита утеха от професионалния си успех, но в този момент с готовност би дала всяко пени, което притежаваше, за да върне семейството си при себе си. Как би могла да живее, ако знае, че до края на живота си никога повече няма да види никого от тях?
Изкачи се по стълбището сковано, стъпало по стъпало, като си обеща да оправи нещата. Спря на площадката, останала без дъх, и тогава й хрумна една идея. Може би старата приятелка на Кали, Примроуз, би могла да се намеси и да помогне, да вразуми дъщеря й, преди да е станало твърде късно. Трябваше да разбере къде точно се намира Джеси и да информира адвокатите си. Трябваше да има начин да върне детето обратно при майка му. Ако не беше толкова болна и немощна, така потънала в собствените си тревоги и невнимателна за повереното й дете... Ако само знаеше какво да направи, за да изкупи вината си... Ако само - най-дълбоките й съжаления се изразяваха с тези две малки думички.
33
- Хлапето отново ли се подмокри? - извика Боб Кейн, докато Джеси прибираше чаршафа и се опитваше да го скрие сред останалото пране. - Накарай го сам да изпере проклетото нещо.
- О, Боб, той все още е в шок от всички тези промени. Дай му време да свикне - отвърна тя, докато Дезмънд се шмугваше зад вратата, за да му се махне от очите.
Откакто бе прекрачил прага на „Руби Крийк“, винаги имаше спорове за него. Боб го погледна и извика: „По дяволите, Джеси, не очаквах и малкия изтърсак.“
Ади достави Джеси и Дез и потегли веднага за своята къща, близо до градчето Мари. Стовари ги на прага на фермата, която се намираше на километри от всяко друго населено място. Основната къща бе заобиколена от навеси, бараки и заграждения, в далечината се извисяваше планината, а сред обширните полета бяха пръснати стотици овце. Кракът на Боб беше все още в гипс след злополуката с мотора и той бе безпомощен - само седеше в стола си и издаваше заповеди. Не можеше да използва камиона или коня си, но накара Джеси да се научи да шофира и тя го развеждаше наоколо и вършеше всичко вместо него. Не приличаше на мъжа в униформа, за когото се бе омъжила в Далраднор. Не се бръснеше и кожата му беше с цвят на изгорял карамел, пушеше пури и крещеше през цялото време.