Джеси също не беше предишната Джеси. Не подскачаше, къдриците й се бяха отпуснали, лицето й беше покрито с кафяви лунички. Дрехите й бяха прашни, носеше постоянно престилка и бе винаги намръщена. Двамата не се вписваха добре на това място. Овцете бяха странни за нея, тя бе свикнала с едрия рогат добитък в собствената си ферма в Шотландия.
Постепенно Боб започна да накуцва наоколо, подпрян на бастун, и да кара камиона с един крак. Веднъж седмично ходеха в града и Джеси настояваше да се отбиват в църквата. За тези поводи вадеха хубавите дрехи от куфара: сако и риза за Дезмънд, нейната хубава рокля и сламена шапка. Почистваха и лъскаха и сандалите му.
Докато и двамата се обличаха, Дез си спомняше за „Стърлинг касъл“ и Големия Джим и за всичките им забавления заедно. Това го подтикна да се замисли за бягство.
Една неделя по време на службата си каза, че шансът му е настъпил. Джеси щеше да бъде по-добре без него. Имаше гара за влаковете, които отиваха на север и на юг. Нямаше багаж, но разполагаше с една лира за билет и с адреса на Джим, който знаеше наизуст. Беше му тъжно, че трябва да напусне Джеси, но тя щеше да дойде да го търси и след това щеше да остане при тях и всички щяха да бъдат щастливи заедно. Семейство Кейн щяха да се радват, че са се отървали от него. Нямаше нищо за Дез във фермата освен миризлива домакинска работа.
Лятната жега беше почти свършила и всички бяха заети с продажбата на овцете. Нямаше да липсва на никого.
- Отивам до тоалетната - каза той на Джеси, като се опитваше да не се издаде. Искаше да се притисне до нея, но не посмя, така че се втурна по главната улица и спря чак на гарата. Мина покрай един старец, който седеше и си дялкаше някакво дърво пред гарата, и се опита да изглежда така, сякаш чака пристигането на някой влак. Ако го попитаха, щеше да каже, че чака гости. Седеше и чакаше, но нищо не се задаваше. Мъжът, който дялкаше дървото, се втренчи в него.
- Кога е следващият влак на юг - попита го Дезмънд накрая.
- Утре, днес няма нито един, хубавецо. Неделя е.
Дез се изправи, почувствал се глупаво. Сега трябваше да се върне или да се скрие някъде за през нощта. Трябваше да измисли някаква история. За лош късмет, докато излизаше от гарата, се натъкна на чичо Боб, който тъкмо се измъкваше от бара на хотела и го забеляза.
- Какво, по дяволите, правиш в тази част на града?
- Казва, че чака влака на юг - засмя се старецът. - Изглежда си имаш беглец, Боб.
- Как ли пък не. Тръгвай обратно. - Боб го изблъска по улицата пред очите на всички и го стисна толкова силно, че го заболя. - Ще видиш ти, малки дребосъко, само почакай да се приберем у дома. Ще ти се върне тъпкано, задето ме направи на глупак.
- Какво е направил сега? - Джеси ги чакаше до камиона.
- Когато се приберем вкъщи, ще научи урок, който никога няма да забрави. И ако знаеш какво е добро за него, ще си държиш плямпалото затворено, иначе ще стане лошо и за двама ви.
- Съжалявам, не се движи. - Джеси полагаше мас върху раните му от каиша. Отоците по гърба и краката му пареха, подути от жестокия побой. Дез лежеше по корем и се опитваше да бъде смел. Наказанието беше достатъчно лошо, но Боб освен това накара и Джеси да гледа. След това поиска ножицата и се захвана с косата му
- Искам да го направя от мига, в който дойде. Правиш мамино детенце от това момче.
- Той не е виновен, че има къдрава коса - проплака умолително Джеси.
- Това ще се промени. Щракат ножиците, момчета, щрак, щрак, щрак... - пееше Боб, докато го подстригваше, дърпаше кичури и ги режеше с наслада; режеше толкова близо до черепа, че Дезмънд усещаше допира на острите ръбове на ножиците. Обръсна главата му до голо. Дез наблюдаваше падащите по пода черни кичури. По челото му се стичаше кръв, но той бе твърде уплашен, за да издаде и звук. Искаше да крещи, но се боеше да помръдне, за да не увеличи болката. С всяка отрязана къдрица нещо у него умираше. Втренчи се в каменната стена и в камината, докато слушаше пращенето на косата, която изгаряше в огъня.
- О, Боб, моля те, спри. Той е малко дете. Какво ти става? Не си го изкарвай на момчето -опита се да го успокои майка му
- Млъквай, мамо. Той трябва да разбере кой е господарят в тази къща и колкото по-скоро, толкова по-добре. Така ще мога да направя истински фермер от него.
Джеси плачеше, докато събираше косата с лопатката и метлата.
- Спри да цивриш. Само влошаваш положението му, като заставаш на негова страна -скастри я Боб, доволен от делото си.
„Мразя те, помисли си Дез, и никога няма да ти проговоря.“
От сега нататък му обявяваше война. Никога нямаше да се разплаче пред Боб. Следващия път, когато му се удадеше възможност, щеше да избяга, но заедно с Джеси. Тя заслужаваше някой по-добър от Боб Кейн и Дезмънд знаеше кой точно е подходящият кандидат.