Дезмънд не можеше да повярва на ушите си. Защо бе променила решението си? Наистина ли си тръгваха? Втурна се нагоре по стълбището след нея и се усмихна за пръв път от седмици, докато тя вадеше куфара с етикетите и хвърляше безразборно вътре дрехите си -всички онези градски неща, които изобщо не бе носила.
- Трябва да тръгнем веднага. Ще помоля един от работниците да ни закара до града. Въпреки че нямам представа къде ще отидем.
- Аз имам - усмихна се Дез и й протегна измачканото листче, което бе пазил през всички тези месеци. - Изпратих му картичка. Той знае за нас. Можем отначало да отидем при него. Обещах му и сега можем да го изпълним.
Джеси се обърна и му се усмихна в отговор.
- Какво щях да правя без теб, синко?
Дезмънд се изчерви от гордост. Това признание бе най-добрият коледен подарък, който бе получавал някога.
3 Популярна британска марка за играчки, съществувала от 1935 до 1979 г. - б. пр.
37
Кали усети как странната жега щипе кожата й, докато тя се взира от влака в пейзажа, удивена от мащабите на Южна Австралия - от горите, от равния терен с крайпътните селища, нанизани едно след друго като градчетата от филмите за Дивия запад. Километър след километър прашна пустош без никаква следа от хора. Какво би могъл да прави синът й в такова място? Това беше нова страна за млади хора, с нови пътища и селища. Дори почвата бе толкова различна от пръстта в родината й.
Слезе на най-близката до „Руби Крийк“ гара, развълнувана, но и притеснена. Изглеждаше като чужденка в лондонските си дрехи. Взе си стая в единствения хотел - просто бар с няколко стаи на горния етаж - и остави куфара си. Първата й задача бе да намери най-бързия начин да стигне до фермата. Беше се надявала, че някой ще бъде достатъчно любезен да я посрещне на гарата, след като предварително бе изпратила информация с детайлите по пътуването си. Не получи отговор на нито едно от писмата си, така че се отправи към местния пощенски клон.
Жената зад гишето й се усмихна.
- Добър ден... Мога ли да ви помогна?
- Надявам се. Как да стигна до „Руби Крийк“? - попита Кали с усмивка, осъзнала, че говори с различен акцент. - До фермата на Кейн. Търся Джеси Кейн. Далече ли е?
- От Англия ли сте? - попита жената.
Кали кимна.
- За съжаление, не мога да ви помогна. Джеси си замина неотдавна - прошепна тя. -Имаше малко проблеми. Ако питате мен, Боб Кейн си блъска главата в стената, задето позволи такава работлива жена да го напусне... Все пак той вече не е много наред, откакто се разби с мотора. Бяха тук по Коледа само за пет минути, и си тръгнаха. Тя имаше основание, така че не я виня - приведе се жената зад щанда, за да подчертае думите си.
- Къде е сега? - Кали не можеше да повярва, че е дошла чак дотук, за да чуе това.
- Чух, че са взели влак на юг. Може би е за добро. Не мисля, че щяха да се установят тук.
- Те? - попита Кали. - Тя е взела момчето със себе си?
- Разбира се. Би направила всичко за това дете. Смешен мъник беше той. Дойде тук тайно, за да пусне една картичка. Самотно хлапе, срамота, че отрязаха къдриците му Младият Луи прати писмото на някакъв адрес в Аделаида.
- Можете ли да си спомните къде? - попита Кали, учудена защо жената нарича сина й Луи.
- Вие какво, да не мислите, че чета цялата поща, преди да я пусна? Не съм като онзи човек с невероятната памет от радиопредаването... Макар че, като се замисля за това, малкото приятелче беше толкова гордо с почерка си - не са много фермерчетата, които могат да пишат, особено тези, които не ходят на училище. Сега, какво беше името... Чакайте, ще се сетя. Познато име беше... - Жената затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. - Започваше с Б... Бол ли беше? Нее... Не познавам хора с такова име.
- О, спомнете си. - Кали цялата се тресеше.
- Сетих се... Бойд Ранкин, ходеше на училище с мен в Мари. - Поклати глава и се усмихна. -Писмото бе адресирано до мистър Бойд в Аделаида. Нищо повече не мога да направя за вас.
- Мислите ли, че са отишли там? - Кали беше отчаяна.
- Защо питате мен? Попитайте мама Кейн... или може би не. Роднина ли сте на британците? - Пощальонката я изгледа с подозрение.
- Близка роднина... Изминах целия този път, за да ги видя, а се оказва, че съм закъсняла.
Чувстваше се много уморена, беше на път да се разплаче, но не искаше да разкрива нищо повече.
- Седнете и си починете. Можете да ми направите услуга. Имам една купчина поща, адресирана до Джеси някъде тук. Чакайте малко.