- Нямам нищо против - каза той.
Всичко би било рай след „Руби Крийк“. Пък и Дез си имаше някои тайни планове. Знаеше, че Големия Джим харесва Джеси, както и тя - него. Ако останеха тук достатъчно дълго, те биха могли да се съберат и да бъдат едно семейство.
Джим заведе Дезмънд до строителния склад и той се втренчи в големите купчини чували с бетон и пясък и в натрупания дървен материал. Имаше камиони за повдигане на чували, специални инструменти и кофи, машини, паркирани в редици. Навсякъде се стрелкаха котки. Той се затича да си поиграе с тях.
- Внимавай или ще те ухапят. Те пазят от гризачи. Целият този материал помага за изграждането на нови жилища за войниците, които се завръщат след войната - за да имат къде да живеят. Харесва ли ти?
Дез му се усмихна със страхопочитание. Ако Джим не му беше дал адреса си и той не бе изпратил коледната картичка... какво щеше да стане с тях? Сега обаче всички тъмни облаци бяха изчезнали, прогонени от слънцето, и той усети как топлината изпълва тялото му.
Намирането на семейство Бойд в Аделаида не беше много лесно. Това беше стара шотландска фамилия и имаше доста „Бойд“, изброени в телефонния указател по азбучен ред. Но беше твърде горещо, за да посети всички пеша, затова Кали реши да седне и да звъни по телефона, докато намери семейството, което търсеше. Мъжът на рецепцията в хотела й помагаше, но докато тя минаваше от име на име, положението започна да изглежда безнадеждно.
- Продължавайте - насърчаваше я човекът и предложи да позвъни на някои места вместо нея. Прегледаха всички онези, от които нямаха отговор, и точно когато Кали започваше да се отчайва, късметът й проработи.
- Търся мисис Джеси Кейн и Дезмънд Лойд-Джоунс, който пътува с нея. Дошли са от „Руби Крийк“ при мистър Бойд. Дали някое от тези имена ви говори нещо? - попита тя жената, която беше вдигнала телефона.
Последва пауза.
- Кой се обажда?
- Аз съм мисис Каролайн Джоунс, майка на Дезмънд - отвърна трепереща Кали.
- Съжалявам, тук няма Дезмънд Джоунс - дойде отговорът, но имаше нещо в гласа, някакво двоумение, което накара Кали да продължи.
- Цялото му име е Дезмънд Луи... Възможно е да го знаете само като...
- А, искате да кажете - Луи?
- Познавате ли го? Той и Джеси при вас ли са? - Гласът й се извиси от вълнение.
- Не съвсем, но мисля, че е по-добре да ми разкажете нещо повече, мисис Джоунс. - Гласът сега беше по-предпазлив. Кали започна историята си, но скоро жената я прекъсна. - Можем да обсъдим по-задълбочено този въпрос лично в дома ни на Мейтланд авеню, на чаша чай. Предполагам, че имате доказателство за връзката си с...
- О, да! - Кали залитна от облекчение, все още държеше здраво слушалката в ръка.
- Добре ли сте? - Мъжът от рецепцията се втурна към нея, като видя, че тя се олюлява. -Лоши новини?
- Не, мисля, че ги намерих, на Мейтланд авеню. Синът ми е тук, в града. Сега ми трябва само едно такси.
- Хубава част на града, госпожо - заяви администраторът, но Кали не го слушаше.
„Той е тук и аз ще го видя скоро. Трябва да се преоблека, да изглеждам възможно най-добре, да подготвя документите си. Не мога да повярвам, че нещата се нареждат.“ Едва успяваше да стои на едно място в асансьора, докато отиваше към стаята си. Имаше толкова много неща да се направят, преди да се появи победоносно в къщата на Бойд.
Дез тича по целия път от училище до склада, както правеше винаги в петък вечер. Оставаше там, докато Джеси приключи работата си в яслата и майките приберат децата си. Обичаше петък, най-добрата вечер от седмицата, тогава ходеха на кино и после се прибираха в жилището им на Питкерн стрийт, хапваха риба за вечеря и му предстояха цели два дни без училище, които очакваше с нетърпение. Утре може би щяха да отидат в парка „Елдър“, за да гледат мача по крикет, докато Джеси се занимаваше с прането. После той оставаше със старите Бойд, докато Джим и Джеси излизаха сами. Вечерта си правеха барбекю, а на сутринта ходеше в църквата на неделно училище. После всички отиваха на разходка в парка и той пускаше корабчето си да плава.
Когато днес се завтече през портите обаче, бащата на Джим го погледна сериозно.
- Трябва да те заведа у дома. Имаш посетител - каза той и го поведе към черната голяма кола, която винаги бе лъсната до блясък за уикенда.
Сигурно бе важен посетител, за да накара Джим да тръгне по-рано. А кой можеше да идва специално за него? Сърцето му се сви. Сигурно Боб Кейн ги бе проследил дотук и бе дошъл да си ги прибере обратно. „Ние никога няма да се върнем там“, помисли си той. Вече се бяха установили в града. Дез харесваше училището и приятелите си. Усети, че започва да се тресе целият. Беше се опитал да забрави онова ужасно време във фермата, но понякога през нощта лицето на Боб се появяваше в съня му, плашеше го и той викаше. Джеси идваше да го прегърне и да го успокои. Какво щеше да стане, ако Боб бе довел полиция и те кажеха, че с Джеси трябва да се върнат с него?