Тя бутна още една снимка в ръката му - на модна дама с пера в косите си.
- Това е баба ти Фийби. Тя беше известна актриса. Не я ли помниш? Тя беше болна и затова Джеси те взе от нас и те доведе тук.
- Тя не ме е взела, аз я помолих.
- Значи си го спомняш?
- Не. Помня само големия кораб, чичо Джим и „Руби Крийк“.
- Съжалявам, че мина толкова много време, но сега имаме възможност да започнем всичко отначало, Дезмънд.
- Аз съм Луи - поправи я той. Не харесваше името Дезмънд.
- Да, баща ти беше Луи-Феран, много смел човек. Нося неговия медал - за теб е, за да го помниш. Той загина по време на войната.
- Няма страшно. Чичо Джим се грижи за нас.
- Големия Джим не е твоето семейство. Аз съм твоето семейство сега.
Защо продължаваше да повтаря това?
- Какво семейство? - попита той. Не искаше нейното семейство. Имаше си Джим и Джеси.
- Ние сме хората, които Бог ти е дал, за да се грижат за теб и да те обичат.
- Бог ми е дал Джим и Джеси.
- Да, засега, но аз съм истинското ти семейство... Луи. - Тя се наведе към него, сякаш искаше да го прегърне.
- Не си, не... аз не те познавам. Махай се!
Кали хлипа цяла нощ, след като Дез я отхвърли. Той не прояви интерес към медала за храброст, просто го предаде на Джеси да го пази заедно със снимките. Беше вежлив и помоли да го извинят от масата, като побърза да избяга в градината, далеч от погледа й. Тя му се разсърди, но не смееше да го покаже. Джеси се суетеше наоколо, извиняваше се от негово име, а семейство Бойд мълчаха, но не пропускаха нищо.
Каролайн остана в продължение на четири дни, но после реши да се върне в хотел „Куинс хед“, за да подготви стратегията си. Да живееш с Бойд, не беше лесно. Те бяха прекалено много, разговаряха помежду си, смееха се, наблюдаваха я, но не й обръщаха внимание. Имаше нужда да бъде сама и да обмисли какво да прави. Първо купи билети за мач по крикет и за кино. Разхождаше Дезмънд из парковете след училище, но той не идваше без Джеси. Да го чака на излизане от училище, бе нейна отдавнашна мечта - да го вижда как се хвърля в прегръдките й с усмивка на лице. Но това беше глупава фантазия. Едно момче на осем години не върши такива неща. Той не й обръщаше внимание. Сякаш не искаше да се занимава с нея. Срещите им бяха тест за издръжливост, а не приятна наслада. Кали упорства още седмица, като се опитваше да го прикотка; прояви интерес към всичко, което правеше, и му обеща пътуване до Лондон със самолет. Колкото повече се стараеше, толкова по-малко той се интересуваше от нея. Това беше някаква съпротива, която Кали не разбираше.
Джим бе този, който наруши мълчанието един следобед, когато бяха сами.
- Знам, че според вас не е минало много време, но от моята позиция ми се струва, че продължи повече от достатъчно. Горката Джеси страда, вие страдате, а детето не знае кое е. Не можете да накарате едно момче да прави това, което не иска. Той мина през ада с Боб Кейн - достатъчно му е за цял живот. Джеси се развежда на основание жестокост. Бог знае как му се е отразило всичко това. Мисля, че е време да оставите момчето само да реши.
Кали се втренчи ужасена в него.
- Искате да кажете, сам да избере бъдещето си? Със сигурност не предлагате това, нали?
- Защо не? Луи не е обикновено момче. Той е зрял за възрастта си. Наложило му се е да бъде. Той блокира това, за което не иска да мисли, и е блокирал и вас. Съжалявам, но е така. За него Джеси е майка му.
Кали скочи от мястото си.
- Но аз съм майка му. Родих го, кърмих го. И искам сина си - възмути се тя.
- Но дали той ви иска? Това е истинският въпрос. Сега е важно кое е най-доброто за Луи. Да бъдеш майка, е повече от просто да родиш едно дете, както и да си баща не означава просто да хвърлиш семето си. Става въпрос за това да си до детето, да си имате взаимно доверие. Трябва да го оставите сам да избере съдбата си.
- Не е честно. Той е твърде малък, за да знае какво е най-добре за него - настоя Кали. - Не съм отговорна за това, което се случи по време на войната.
- Не е нужно да ми обяснявате. Бях там... цялата тази смърт, разрушение и раздяла. Съжалявам, но Луи също е бил на губещата страна. Бил е лишен от вас заради войната.
- И искате от мен да го оставя? - Тя закрачи из стаята и се загледа през прозореца в агония.
- Предлагам да попитате Луи какво иска.
- И после какво?
- Не знам. Ще го мислим тогава.
- Но той е моето дете. Трябва да направи това, което искам аз. Аз съм майка му. Нямам ли право над собствената си плът и кръв? Как може едно дете да знае кое е най-добро за него? Мисля, че казахте достатъчно.